Зрънце надежда отвъд границата

На фона на отношението на милата ни държавица към всичко родно (имам предвид съзнателният геноцид на образование, здравеопазване и култура, например). Във време, в което сякаш съвсем нарочно някой се опитва да ни претопи, да смачка националното самочувствие на българина, да ни настрои един срещу друг… Разказ като този, който сега ще ви предам от първо лице, ме трогват и окуражават. Разбрах за тях случайно и добре, че пиша тази статия печатно… ако беше на хартия, щеше да е размазано от сълзите ми. Сълзи от радост, че има и добри примери. Предавам ви разказът на Тодорка К. Стаматова. Жена с огромно сърце и воля, зад граница и нейните съмишленици. Надявам се този разказ да събуди и във вас заспалото чувство за национална гордост и осъзнаване на силата на българският дух!!! Ето:

„Градът, в който живеем се казва Бремерфахен, в Северна Германия, в провинция Бремен, разположен е на река Везер. Градът е основан през 1827г. като пристанище на Бремен.

За никого не е тайна, че българското общество е едно от най-разединените в света. Така е и при нас, за жалост. Затова преди три години, група авантюристи, решихме, че ни е нужно място, където всеки един българин да се чувства добре дошъл, да намери помощ, да поговори със сънародници, едно кътче, където да си е у  дома. Идеята беше заложена и започнахме с фотографски изложби.

Първата беше „ Земя като една човешка длан”. В една стая с размер 15 кв.м., дойдоха не повече от 10-на човека. Някой ще каже – катастрофа. Важното беше, че тези десет човека, бяха прочели в местният вестник и бяха дошли. След всички негативни статии и филми, които се направиха за измамите в нашият град, това беше малка стъпка, но стъпка напред. Следващата година, изложбата беше в  по-голяма зала, на тема  „България – традиции и култура”.  Посещаемостта беше в пъти повече. (Не знам дали заради фотосите или заради безплатното вино, нооо крачката беше направена)

Та след тази изложба, решихме да създадем и нашето сдружение. Събрахме се в кръчмата при Алекс и сложихме начало на нашето сдружение „Будилник”. Хубаво, ама как наша общност без народни танци? Та нали хорото хората сбира?!? Започнахме с 3-ма човека, сега след година и половина сме общо 30 човека, детска група от 5 до 8 години, юноши и девойки, и танцовият ни състав „Хоро”. И тогава, когато създадохме нов образ на българските граждани, различен от

този, който битува в Европа, а именно по-уверен, по-качествен, отстояващ правата си, емоционален и колоритен, та чак тогава се създаде и българското училище. То вече имаше основа, на която да се изгради.  

Нарекохме го „Аз съм българче”. Училището съществува от септември 2017г. като стартира с десетина деца и учебните часове се провеждаха в едно шивашко ателие. Не е тайна, че основен проблем за повечето училища в чужбина е намирането на подходящи помещения. Сега се помещаваме в един семеен център, където ползваме сградният фонд съвсем безплатно (не се знае до кога) , но той започна да ни отеснява. Децата към този момент са над 50. Има предучилищна група, първи, втори, трети, четвърти клас и големите, които са смесен клас от осми до десети. Изучават се основно български език и литература, българска география и история, а знанията по българските предмети им дава възможност да се приравняват техните дипломи към дипломите на българската образователна система. Училището е създадено по идея на неговата директорка г-жа Захариева, която има опит с откриването и на други училища в чужбина. Искам да кажа, че преди да се създаде едно училище, трябва да се създаде едно здраво българско общество, което да обединява всички българи в даденият град или село.

Освен училището и танцовата трупа, имаме работилничка за Нещоправене.

Зад всичко това стои труда и времето на всеки един от сдружението, от танцовата трупа, от училището, та дори от децата! Тези мои момичета, които след работен ден, изморени идват на репетиции и знаят, че след като се приберат ги очакват домашните задължения, ами майките с деца, които в дъжд и сняг идват с тях в залата. Точно те са хората, на които се дължи всичко това.

Искам само да успеем да съхраним това, което до този момент сме направили с общи усилия, ако ме питате, кой е в основата на всичко това, ще ви отговоря, че няма значение кой е, защото този някой свети с отразена светлина, а именно светлината на всички, които са около него.
Дора”

Тези хора… любители на приключения ли са, съвременни хъшове и будители ли, не мога да преценя, но ще се спукам от гордост, че има такива хора. Има надежда, хора!

Дора изрично благодари на фотографът Асен Великов, който представи снимките с една единствена цел – за да се представя българското!!!

източник снимки: Асен Великов

за вас преразказа: Тезджан Ферад – Джани