Северният и Южният полюс са различни среди. Наистина в двете полярни области е студено, слънчевият ритъм е подобен. Все пак съществува важна разлика: арктическата област (Северен полюс) е ледовит океан, превърнат в леден блок, ограден от Америка, Европа и Азия, докато Антрактида е истински континент от замръзнала сладка вода, достигащ дебелина от 4000 м. Около Северния полюс степите и тундрата се превръщат в блата през лятото; около антарктида се намира океан, който отчасти замръзват през зимата.

Ледът на Арктика е царството на бялата мечка. Тя намира храна, коато сяда до дупките, пробити от тюлените, за да дишат, и чака някой от тях да се покаже, за да го убие с удар на лапата си. Благодарение на дебелия слой мазнина мечката понася тежките зими и не мигрира, за да се размножава. Остатъжите от убитите тюлени служат за храна на арктическите лисици. В морето китове и тюлени поддържат свободни води коридори, за да плуват между ледените блокове. Полярните морета, богати на планктон, безгръбначни и риба, са истински складове за храна.

С отдалечаването на полюса растителността става по-развита. Към мъховете и лишеите се прибавя по-богата флора. Все пак разнообразието в тундрата е слабо. През зимата тревата и храстите живеят под снега. През краткото арктическо лято земята се размразява на няколко сантиметра дълбочина. Растенията засилват развитието си и животът закипява. Тундрата се обсипва с цветя, разцъфтяват черни и червени боровинки, дребни върби и брези.

The post Животът в полярните области appeared first on Зелен Свят.

Откритите на брега на река Old Crow през 70-те години на миналия век, ново описаните вкаменелости са най-северните доказателства за хиените, съобщават изследователите в списание Open Quaternary. Досега най-северните вкаменелости от хиена в Северна Америка били намерени в Канзас, на около 4000 километра южно от Юконската територия. Новооткритите вкаменелости принадлежат към животни от изчезналия вид Chasmaporthetes, който е живял между 800 000 и 1,4 милиона години. През това време условията в Арктика може би са били дори по-тежки, отколкото днес, с почти постоянен сняг и лед през цялата година.

“Тези нови вкаменелости добавят към географския и биологичния обхват, който хиените биха могли да имат”, казва водещият автор Джак Ценг, палеонтолог в университета в Бъфало в Ню Йорк. Откритието също добавя доказателства, че древните хиени са дошли от своя еволюционен дом в Евразия до Северна Америка през Беринговия мост, пресичайки този северен участък, въпреки хладните условия.Четирите вида живи хиени днес са най-вече ограничени до Африка и са адаптирани за по-ниски савани и по-топла, по-суха среда. Но палеонтолозите знаят за около 70 вида праисторически хиени, намерени навсякъде в Северното полукълбо.

“Ако погледнете само живите видове, изследвате по-малко от 10% от хиеновото разнообразие”, казва Ценг. Chasmaporthetes имали дълги крака в сравнение с модерните хиени и вероятно били по-бързи бегачи и по-добри хищници. “Ние не казваме, че те са ловували възрастни мамути – това би било подвиг за всеки месояден вид по това време”, казва Ценг. “Но млади и дори непълнолетни (африкански) слонове имат способността да забелязват хиени. Виждам, че това е добър аналог, за да интерпретираме как биха могли да ловуват Chasmaporthetes. “

Екипът смята, че е възможно тези арктически хиени да са имали дебела кожа, подобна на тази на мамутите, и че хиените може да са претърпели промени в цвета на козината с сезоните, подобни на това, което се среща днес в арктическите зайци и лисици.

“Не е толкова пресилено да си представим, че тези арктически хиени са били рошави и дори са имали тези промени на козината, с по-светло палто през зимата, така че те да са успешни при лов в снега”, казва Ценг.

The post Хиени в Арктика? appeared first on Зелен Свят.

Тялото ѝ и дори подметките на лапите са покрити с гъста вълна, която помага да издържи на суровия климат.

Дължината на тялото на полярната мечка е повече от 2 м., теглото е от 200 до 400кг, но има случаи, когато някои мъжки достигат 1 тон. Опашката ѝ е малка и трудно забележима под слоя козина. През зимата, цветът е снежнобял, през лятото – с жълтеникав оттенък. Шията е дълга, подвижна. На големите и силни лапи има мощни нокти. Под кожата има дебел слой мазнина, която предпазва от студ и помага да се поддържа лесно на повърхността.

Полярната мечка прекарва живота си близо до ледовете на Арктика. Този хищник се среща главно в районите на Арктическия океан, Хъдсън и Бафин Бей, в северната част на Берингово море и на островите на Арктика.

Основната плячка на мечките са тюлени, които хищниците улавят близо до дупките им. Освен това се хранят с риба, пилета, мърша. Може да ловят и морж.

Периодът на чифтосване трае от началото на пролетта до края на лятото. В този момент женските започват да изграждат пясъчни дюни в големи снеговалежи. Там те живеят от началото на бременността. Периодът на бременността продължава 250 дни. Мечетата се раждат доста мънички. Слепи и безпомощни малки мечета, които не могат без майка си. Зъбите при малките, се появяват на възраст от 1-2 месеца. В този период,  те вече започват да излизат от леговището и да изследват територията.

На възраст около шест месеца, децата все още навсякъде следват майката. По това време опасността за малките идва от мъжките мечки. Поради тях смъртността на бебетата е много висока. Почти 50% от малките измират през първата година от живота си.

Малките живеят плътно с майка си приблизително до възраст около две години, след което започват да живеят самостоятелно.

Според експерти, полярната мечка е единственият сухоземен бозайник, чиято по-голяма част от живота е свързана с плаващите ледове на Северния ледовит океан. Полярните мечки ловуват основната си плячка – тюлени, само на лед. Така, в допълнение към заплахата, която представлява човекът, на числеността на този вид влияе и изменението на климата в Арктика.

Днес общият брой на белите мечки, според експертни оценки, е около 20-25 000. Основните причини за намаляване на броя на полярните мечки са:

При природни условия, полярната мечка не е застрашена от никого, освен от хората. Тъй като тези животни са много любопитни, много случаи са известни, когато навлизат в селища или се доближават до кораби, ставайки лесна плячка за ловците. Голяма заплаха за полярните мечки са бракониерите, които могат да ловуват малки.

Замърсяването на околната среда е също сериозен фактор, който ги засяга. Това рефлектира върху възпроизводството им, намалява имунитета им и забавя развитието на животните.

Най-голямата опасност за тях е изменението на климата. Поради рязкото повишаване на температурата, ледената покривка, която им е основна среда , започва да намалява. Това води до намаляване на популацията на тюлени, моржове, които както вече споменахме са в основата на храненето на полярните мечки.

Ето и малко любопитни факти относно тези белоснежни гиганти:

За разлика от кафявите и черни мечки, белите не спят зимен сън.

Белите мечки нямат естествен враг в хранителната верига.

След ловуване си почиват в продължение на около 20 часа.

Ловуват веднъж на 4-5 дни.

Бебетата на полярната мечка се раждат без козина и тежат около 500грама. Най-често се раждат близнаци.

Нюхът им е силно развит. Могат да подушат друго живо същество в разстояние от около 16 километра.

Във вода могат да достигнат скорост до 10 км/ч.

Уникални, мощни и респектиращи, за съжаление, те са на изчезване.

Така, че извън романтичната представа наложена ни от популярните западни реклами, е добре да се замислим, как ние хората с нашите действия сме по-опасни, дори от едни от най-големите хищници на планетата.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Белоснежни, полярни гиганти appeared first on Зелен Свят.

Пингвините живеят в моретата на Южното полукълбо: в крайбрежните води на Антарктида, Нова Зеландия, Южна Африка, по крайбрежието на Южна Америка, островите Галапагос, близо до екватора.

Формата на тялото на пингвините е рационална, което е идеално за движение във водата. Мускулите и костната им структура, им позволяват да плуват под водата. Ушите на пингвините при гмуркане са плътно затворени със специални пера, така, че водата да не прониква в ухото. Под вода пингвините почти не издават звуци, а на сушата те комуникират чрез викове.

Пингвините се хранят с антарктически сребърни рибки, аншоа или сардини, както и ракообразни, които ловуват, които поглъщат директно под вода.

Пингвините пият предимно морска вода. Излишната сол се отделя чрез специални жлези, разположени над очите им.

Пингвините най-често гнездят в големи колонии, често с десетки хиляди двойки. Възрастта, при която пингвините започват чифтосване, зависи от вида и пола. Така, че в малките, великолепни, субантарктически и магарешки пингвини, първото чифтосване настъпва на две години. Императорските пингвини – на три, а Златни коси са готови да се съберат едва на петгодишна възраст.

Времето на годината, когато излюпват яйцата си, зависи от климатичните условия. Пингвините, живеещи на север могат да инкубират пилета през цялата година, а в някои случаи – дори два пъти годишно. Почти всички видове, живеещи в Антарктика, снасят яйца предимно през пролетта или лятото. Императорските пингвини са забележително изключение от това правило – те снасят през есента. В Антарктическите райони излюпват едно яйце, докато в умерените и топли – по няколко.

Отглеждащите пилета се разделят на две фази. През първите две или три (в някои случаи, шест) седмици от императорските пингвини, пилетата са под постоянния надзор на един от родителите, а другият отива да търси храна. Когато пилетата растат, те се изпращат в “детска градина” – групи млади животни, за да могат двамата родители да се хранят едновременно. В зависимост от вида такива групи, наричани също разсадници, могат да се състоят от няколко животни от съседни гнезда, какъвто е случаят с антарктически или магарешки пингвини или няколко хиляди индивида, като пингвините Адели, сунтартанските или императорските пингвини.

„Колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам животните.”- Джордж Бърнард Шоу

източник снимка: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Пингвини appeared first on Зелен Свят.