„Градът, в който живеем се казва Бремерфахен, в Северна Германия, в провинция Бремен, разположен е на река Везер. Градът е основан през 1827г. като пристанище на Бремен.

За никого не е тайна, че българското общество е едно от най-разединените в света. Така е и при нас, за жалост. Затова преди три години, група авантюристи, решихме, че ни е нужно място, където всеки един българин да се чувства добре дошъл, да намери помощ, да поговори със сънародници, едно кътче, където да си е у  дома. Идеята беше заложена и започнахме с фотографски изложби.

Първата беше „ Земя като една човешка длан”. В една стая с размер 15 кв.м., дойдоха не повече от 10-на човека. Някой ще каже – катастрофа. Важното беше, че тези десет човека, бяха прочели в местният вестник и бяха дошли. След всички негативни статии и филми, които се направиха за измамите в нашият град, това беше малка стъпка, но стъпка напред. Следващата година, изложбата беше в  по-голяма зала, на тема  „България – традиции и култура”.  Посещаемостта беше в пъти повече. (Не знам дали заради фотосите или заради безплатното вино, нооо крачката беше направена)

Та след тази изложба, решихме да създадем и нашето сдружение. Събрахме се в кръчмата при Алекс и сложихме начало на нашето сдружение „Будилник”. Хубаво, ама как наша общност без народни танци? Та нали хорото хората сбира?!? Започнахме с 3-ма човека, сега след година и половина сме общо 30 човека, детска група от 5 до 8 години, юноши и девойки, и танцовият ни състав „Хоро”. И тогава, когато създадохме нов образ на българските граждани, различен от

този, който битува в Европа, а именно по-уверен, по-качествен, отстояващ правата си, емоционален и колоритен, та чак тогава се създаде и българското училище. То вече имаше основа, на която да се изгради.  

Нарекохме го „Аз съм българче”. Училището съществува от септември 2017г. като стартира с десетина деца и учебните часове се провеждаха в едно шивашко ателие. Не е тайна, че основен проблем за повечето училища в чужбина е намирането на подходящи помещения. Сега се помещаваме в един семеен център, където ползваме сградният фонд съвсем безплатно (не се знае до кога) , но той започна да ни отеснява. Децата към този момент са над 50. Има предучилищна група, първи, втори, трети, четвърти клас и големите, които са смесен клас от осми до десети. Изучават се основно български език и литература, българска география и история, а знанията по българските предмети им дава възможност да се приравняват техните дипломи към дипломите на българската образователна система. Училището е създадено по идея на неговата директорка г-жа Захариева, която има опит с откриването и на други училища в чужбина. Искам да кажа, че преди да се създаде едно училище, трябва да се създаде едно здраво българско общество, което да обединява всички българи в даденият град или село.

Освен училището и танцовата трупа, имаме работилничка за Нещоправене.

Зад всичко това стои труда и времето на всеки един от сдружението, от танцовата трупа, от училището, та дори от децата! Тези мои момичета, които след работен ден, изморени идват на репетиции и знаят, че след като се приберат ги очакват домашните задължения, ами майките с деца, които в дъжд и сняг идват с тях в залата. Точно те са хората, на които се дължи всичко това.

Искам само да успеем да съхраним това, което до този момент сме направили с общи усилия, ако ме питате, кой е в основата на всичко това, ще ви отговоря, че няма значение кой е, защото този някой свети с отразена светлина, а именно светлината на всички, които са около него.
Дора”

Тези хора… любители на приключения ли са, съвременни хъшове и будители ли, не мога да преценя, но ще се спукам от гордост, че има такива хора. Има надежда, хора!

Дора изрично благодари на фотографът Асен Великов, който представи снимките с една единствена цел – за да се представя българското!!!

източник снимки: Асен Великов

за вас преразказа: Тезджан Ферад – Джани

The post Зрънце надежда отвъд границата appeared first on Зелен Свят.