Мрачна, обезкуражаваща и гневяща, Стената на куклите е артистична инсталация, която оставя впечатление у всички, които минават покрай нея по една от централните пътни артерии на Милано. Разположена в популярния район Ticinese и в близост до базиликата Сан Лоренцо, стената е силен и впечатляващ израз, който едновременно отбелязва и осъжда убийствата и насилието срещу жени.

Трудно е да я пропуснете и да я пренебрегнете – сива, покрита с мрежа, украсена с различни видове висящ кукли. Изсушени цветя, снимки, плакати и стихотворения също са изложени, като някои от тях описват статистически данни за престъпленията срещу жените, някои от тях са мощни изявления, написани от жертвите, за да се изправят творчески срещу своите насилници.

Ефективността на инсталацията може би е засилена в резултат на дълголетието й, тъй като някои от изложените кукли висят там от няколко години. Образите на мръсни, висящи играчки, символи на детска невинност, заедно с имената на убитите жени, със сигурност са въздействащи и успяват да привлекат вниманието към въпроси, които за съжаление са все още актуални. Членовете на обществеността са свободни да прикрепят неща към стената, а нови кукли и произведения на изкуството се добавят през цялото време.

Инсталацията е идеята на певицата и автор на песни Jo Squillo и е открита по време на мъжката седмица на модата в Милано през 2014 г. Всяка година през седмицата Squillo и група доброволци събират представители на обществеността около стената, за да повишат осведомеността и да припомнят за жертвите на насилие, независимо дали физическо или психологическо. През останалата част от годината куклите остават тъжна, мълчалива декларация на протест и възпоменание.

Превод – Нина Жишева

The post Стената на куклите в Милано appeared first on Зелен Свят.

Има много японски суеверия за кукли, а голям брой хора в Япония ги намират за малко загадъчни или плашещи, вярвайки, че имат души или силата да влияят на човешкия живот. Има редица светилища и фестивали, в които хората се разпореждат със старите си кукли и играчки – те чувстват, че ако просто ги хвърлят в боклука, душите на куклите могат да се върнат, за да ги преследват като призраци.

Ауашима джинджа е предимно за хина нингьо, кукли, които се дават на млади момичета и, които се излагат всяка година на Деня на момичето, 3 март, всяка година. Фестивалът датира от 1687 г. и е време за молитва за здравето и щастието на дъщерите в семейството. Събирането на ауашима джинджа не се ограничава само до хина нингьо. Тук има буквално хиляди кукли и още по-голям брой скулптури, фигурки, резби и статуи. Ще намерите тануки, манеки неко, дарума, жаби, йошитсуне, шичи фукуджин и много други.

Всяка година на 3 март ауашима джинджа е дом на куклен фестивал наречен нагаши бина, в който лодките с хина нингьо се пускат в океана. Тъй като лодките се разтърсват от вълните, куклите падат зад борда и потъват в океана. Смята се, че куклите ще отнемат болестите и лошия късмет на бившите им собственици, а ритуалът е станал много популярен. Туристи от цял свят идват тук, за да се потопят в света на куклите.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Светлището на куклите appeared first on Зелен Свят.

Колекцията се е родила преди години, когато жител на един от околните жилищни блокове на ул. Мукачевска 1 намерил наблизо две изгубени играчки и ги поставил под малък покрив в общия двор, в случай, че собственикът се върне да си ги прибере. Собственикът обаче не се върнал и така се е родил храмът за изгубените неща, частици от нечие детство. Оттогава този приют привлича най-различни боклуци, както и играчка, създавайки едно меланхолично малко пространство, което въпреки тъжния си вид, е завладяващо и някак си мило.

Оттогава досега колекцията значително е нараснала, тъй като жителите на жилищните блокове около двора продължават да събират и да дават временен дом на стотици плюшени животни, кукли, музикални инструменти, тритонетки, влакове фигурки и велосипеди. Едно от нещата, което прави този невероятен открит музей още по-зашеметяващ е фактът, че всички намерени предмети са подредени като част от малко светилище. Вместо да бъдат небрежно хвърлени в купчина в ъгъла, различните играчки и чочковци са поставени по набързо сковани рафтове и стари мебели.

Колекцията в двора непрекъснато се променя, тъй като в колекцията се добавят нови играчки, а много от съществуващите биват прибирани от собствениците им или си намират нови, любящи стопани.

Автор – Нина Жишева

Снимките са взети от https://www.atlasobscura.com/places/yard-of-lost-toys

The post Къде живеят изгубените играчки? appeared first on Зелен Свят.

Това пусто, митично име.  Познавам я от съвсем малко дете и още от тогава съм влюбена в нейната светла енергия. От малка си знаеше, че ще бъде художник. Произхожда от артистично семейство. Изключителният талант да рисува е генетичен подарък от баща ѝ. Художник и дългогодишен майстор –  сценограф в кукленият театър в Силистра – Карен Маркарян. Майката Краси, има невероятна интуиция, вкус и естетика. Вероятно комбинацията от толкова много положителни качества е нямало как да не дадат отражение на личността, визията и таланта ѝ. Днес, щастливо омъжена за любимият си мъж и майка на две красиви деца, тя отговаря на въпросите ми.

(на снимката – с мама, тати и любимият ѝ )

Джани: Ели, привет. Кога за първи път започна да рисуваш и някой повлия ли на избора ти за професия?

Ели: За първи път започнах да рисувам по стените на коридора като малко дете. Беше уникално. На нито едно дете не беше позволено, на мен и сестра ми позволяваха

(сестра ѝ също е красива като богиня хора, явно не е от името, а просто си е ген при тях).

Рисувахме на воля из целият апартамент и дори у нас идваха, и съседските деца да рисуват, защото на тях им беше забранено. Това продължи с години.

Цялото семейство ме зареди с изкуство. Дядо ми повлия с музиката – солфеж, пиано, школувано (оперно) пеене, балет от леля (леля ѝ е известната балерина Лидия Маркарян), баща ми с рисуване. Правехме кукли. Вкъщи беше своеобразно ателие, навсякъде имаше кукли. Но да уточня, че баща ми не ми е оказвал натиск. Дори се учуди щом разбра, че го избрах за професия.

(арменският код на таланта ѝ – с баща си Карен Маркарян и леля си Лидия Маркарян)

Джани: Помага ли ти с нещо рисуването?

Ели: За мен е като терапия, успокоява ме и зарежда.

(по време на първата си самостоятелна изложба в Регионална библиотека “Партений Павлович”, гр. Силистра, секунди преди да ревне, обляна в емоции)

Джани: Как съчетаваш задълженията си на майка и художник?

Ели: Искам да дам пример как рисувам вкъщи. С кутия от обувки, четки, бои, палитра и статив. Аз рисувам докато децата са на градина или спят и ако усетя, че някой мръдне или се прибира, картината е върху гардероба, бурканът е на мивката, кутията е в шкафа. Ръцете се измиват и всичко е точно. Имаше случай, в който Марти (синът й, тогава на 1 година) плесна ръчичка върху картината, която рисувах в онзи момент. Направи дъга. Наложи се спешно да я дооправя и следобед успях да я предам.

Не е лесно, но е забавно. Омазана в бои до ушите се чувствам цветна.

(ето  две от платната ѝ)

Джани: Скоро реализира първата си самостоятелна изложба, разкажи ми малко повече за нея.

Ели: Беше супер емоционално и се получи такава каквато винаги е била в мечтите ми. Все едно, семейство сяда на маса на семеен празник. Усмивки през сълзи, прегръдки, много сърдечно, искрено и сантиментално, дори чувствено.

(с гордият татко, художникът Карен Маркарян в емоционална прегръдка)

Джани: Кой от световните художници ти е вдъхновение и пример за подражание?

Ели: Смело и категорично посочвам Уилям Търнър и Айвазовски. След време разбрах, че майката на Айвазовски е била арменка😉

Джани: Искаш ли децата ти да се занимават с изкуство?

Ели: Разбира се, че искам. Аз виждам, че имат страхотно въображение и желание.

Джани: Какво те вдъхновява за да рисуваш?

Ели: Сядам да рисувам, когато децата са здрави. Когато съм тревожна не мога. Необходима ми е спокойна атмосфера. Благодарна съм на близките ми и дори на учителките в детската градина, че ми я осигуряват, и най-вече на съпругът ми, който е истински партньор и опора. Нямаше как да реализирам мечтата си без него.

(пичове, сори, обичат се безкрайно и истински)

Джани: Ако някой ти подари цял месец на самотен остров с бои, четки и статив, и време само за рисуване, какво би рисувала там?

Ели: Семейството си. Вероятно ще ми липсват.

Джани: Има ли скрити послания, знаци и мистични кодове в картините ти?

Ели: Слагам си само инициалите, но емоцията, която влагам в картината е много по-важна. Например, има хора, които са ми казвали, че усещат добра енергия от картината и ги усмихва. Аз винаги съм се чудела дали хората усещат вложената позитивна енергия от мен. И точно затова искам да съм спокойна за да канализирам и предам тази енергия чрез картините си. Искам хората да са щастливи.

Джани: Това е уникално, рисуваш и подаряваш щастие. Какво ти предстои в творчески план?

Разкажи ми.

Ели: Имам намерение да си отворя творческо ателие в родният град (Силистра). Това ми е следващата мечта. Там, освен, че ще рисувам свои картини, мисля да стартирам курс по творческо рисуване, в което майки и деца да рисуват заедно. По този начин ще имат възможност да прекарват повече време заедно по един нестандартен и творчески начин. Стискай ми палци да се случи.

източник снимки: личен архив, фотографи – Алексей Минев и Неделчо Николов- Нино

за вас, с безкрааайно удоволствие, разговаря: Тезджан Ферад – Джани

The post Елена Маркарян – рисувачка на щастие appeared first on Зелен Свят.