Идеята, че тиранозаврите имат добри носове, не е нова. През 2008 г., например, изследователите показаха, че Т. Рекс и неговите братя и сестри са посветили големи части от мозъка си на обработка на миризмата. Новото изследване бележи най-новото в нарастващото движение, за да се свърже ДНК на живите животни с техните тела и сетивни способности, с цел по-добро разбиране на способностите и поведението на техните отдавна изчезнали роднини.

“Това не е Джурасик Парк”, казва водещият автор на изследването Греъм Хюс, биолог в университетския колеж Дъблин, като се позовава на известното измислено усилие да се реконструира динозавърското ДНК. “Опитва се да разгледаме как сензорната еволюция е наистина основен играч в това дали един вид ще стане хищник на върха на хранителната пирамида.”

Хюс и неговият колега Джон Финарели, палеобиолог от университетския колеж Дъблин, отдавна били влюбени в идеята да погледнат чувствителността на динозаврите и да съсредоточат усилията си върху миризмата.

Двойката се придържа към цялостната форма на мозъка на динозаврите, която може да бъде частично запазена като отпечатъци по вътрешните повърхности на някои добре запазени черепи. Може да звучи като невъзможен проблем, но за щастие изследователите имаха живи примери: птиците – последните живи динозаври.

Общо казано, живите птици с по-обонятелни рецептори – протеини, които се свързват със специфични молекули на миризмата – са склонни да имат непропорционално големи региони в техните мозъци, които обработват миризмите. Така Хюс и Финарели измерили съотношения на мозъчния размер за 42 живи птици, две изчезнали птици, американския алигатор и 28 изчезнали не-птичи динозаври. Те открили, че тиранозавърът вероятно имал между 620 и 645 гена, кодиращи неговите обонятелни рецептори, а генът е малко по-малък от този в днешните пилета и домашните котки. Други големи месоядни динозаври, като Albertosaurus, също имали голям брой обонятелни рецепторни гени.

Но миризмата не служи само за намиране на храна. Животните използват миризми, за да разпознават роднините си, да маркират техните територии, да привличат приятели, да откриват хищници и др. Сред всички живи гръбначни животни, рекордът за най-обонятелните рецепторни гени лежи на съвременния слон, който има около 2500 такива гени.

Разбира се, някои динозаври, които са ядяли растения, показват доказателства за по-голяма зависимост от миризмата от някои месоядни. Един от тревопасните видове, които Хюс и Финарели изследвали, имал повече проектирани обонятелни рецепторни гени, отколкото Велоцираптор и много от родовете на този хищник.

The post Обонянието на Тиранозавъра appeared first on Зелен Свят.

Изследователите вече знаеха, че вкусът е дълбоко свързан в мозъка с миризмата, която осигурява по-голямата част от сложната информация, свързана с вкуса. Но нов доклад, публикуван на 24 април в списание Chemical Senses, показва, че двете сетива изглеждат свързани и на повърхността на езика.

Изследователи от Monell Chemical Senses Center, изследователска институция с нестопанска цел във Филаделфия, са отгледали клетки за човешки вкус в лаборатория. Тези клетки съдържали няколко важни молекули, които вече се намират в обонятелните клетки, намиращи се в носните проходи, които са отговорни за усещането на миризми. И когато изложили вкусовите клетки на молекули миризми, клетките реагират като обонятелни клетки.

Това е първата демонстрация на обонятелни сензори в човешките вкусови клетки, въпреки че те могат да бъдат намерени и другаде в тялото (включително в червата, сперматозоидите и дори косата).

“Наличието на обонятелни и вкусови рецептори в една и съща клетка ще ни предостави вълнуващи възможности за проучване на взаимодействията между стимула на миризмата и вкуса на езика”, заяви Мехмет Хакан Озденер, старши автор на изследването. Находката показва, че човешките клетки, отговорни за вкуса могат да бъдат по-сложни, отколкото предполагали учените. Вкусът е доста ясно сетиво, което подрежда химикалите в поне пет категории: сладки, солени, кисели, горчиви и умами (просто вкусно). Учените са сятали, че тези прости категории вкусове били интегрирани само с миризмата (заедно с приетото и от други сетива) в мозъка. Но сега те знаят, че преплитането може да се случи преди сензорното въвеждане да достигне до мозъка

Превод – Нина Жишева

The post Да помиришем с език appeared first on Зелен Свят.

Много ги оприличават на странна смеска между мечка и котка, но реално тези животинки нямат нищо общо с нито един от тези два вида. Те предпочитат живота в клоните на гъстите гори. Така те избягат хищниците на земята и междувременно си хапват плодове, буболечки, малки мишки или листа. Те имат дълги опашки, които използват да се придържат към клоните. Най-познати са обаче са с тяхната странна миризма. Тя най-вече произлиза от урината им, която те използват, за да маркират територията си. Те правят това като напояват козината и опашката си и се търкат в дънери и клони.

Как така урината на диво животно мирише на това, което си хапваме в киното?

В нея има специфично вещество, което озадачаващо се създава когато пуканките се готвят. Но Бинтуронгите не карамелизират урината си. Биолозите не са напълно сигурни как създават това вещество. Смятат, че определена бактерия в червата им играе голяма роля в този процес. Учените установили, че миризмата на урината им се задържала за дълго при стайна температура. Това означава, че тяхното маркиране на територия ще има продължително действие. Мъжката урина на бинтуронгите съдържа много повече от миризливото вещество отколкото женската. Вероятно това им помага да разпознаят пола на околните бинтуронги.

Интересно е да разглеждаме странните ходове на еволюцията, но тази информация е от голямо значение. Популацията на бинтуронгите е намаляла със 30% в последните десетилетия. Ако миризмата им помага да намерят партньор в природата, фактът, че ние можем да я възпроизведем може би ще помогне за развъждането им. Това ще ни застрахова, че те ще държат горите със мирис на пуканки за в бъдеще.

Автор: Мартина С. Попова

The post Животно с мирис на пуканки appeared first on Зелен Свят.