Борбата срещу този предразсъдък започнал през Възраждането. Първият човек, на когото се приписва създаването на официален език на знаците за хора с увреден слух, е Педро Понсе де Леон, испански бенедиктински монах от XVI век. Неговата идея да използва езика на знаците не е съвсем нова идея. Американските индианци използвали жестове на ръце, за да общуват с други племена и да улеснят търговията с европейците. Бенедиктинските монаси са ги използвали, за да предават съобщения по време на ежедневното им мълчание.

Вдъхновен от тази практика, Понсе де Леон адаптира жестовете, използвани в неговия манастир, за да създаде метод за обучение на глухите да общуват, проправяйки пътя за системите, които сега се използват по целия свят.

Въз основа на работата на Понсе де Леон, друг испански духовник, свещеник и лингвист Хуан Пабло Бонет, продължил да проучва нови методи за комуникация. Бонет критикува някои от бруталните методи, които са били използвани, за да накарат глухите да говорят: „Понякога те се поставят в бъчви, в които да се чуе гласът. Тези насилствени мерки по никакъв начин не постигат целта.”

През 1620 г. той публикува първата оцеляла работа по образованието на хора с увреден слух. Бонет предлага глухи хора да се научат да произнасят думи и постепенно да конструират значими фрази. Първата стъпка в този процес е това, което той нарича демонстративна азбука, ръчна система, в която дясната ръка прави форми за представяне на всяка буква. Глухият ще се научи да свързва всяка буква от азбуката с фонетичен звук. Системата имала своите предизвикателства, особено когато се изучавали думите за абстрактни термини, или нематериални форми като „за“, „нито“, или „все още“.

Благодарение на развитието на официалните езици на знаците хората с увреден слух могат да имат достъп до говоримия език в цялото му разнообразие. Много от съвременните световни системи за подпис имат различни правила за произношение, ред на думи и граматика. Новите визуални езици могат дори да изразяват регионални акценти, за да отразят сложността и богатството на местната реч.

The post Как монасите създали жестомимичният език appeared first on Зелен Свят.

Покрай водопадът преминава еко-пътека, която се вие така, че да даде възможност цялата система да бъде разгледана от различни ъгли. Пътеката е трасирана и по нея са изградени 15 живописни мостчета и стълбици, които ни отвеждат до две наблюдателни площадки – едната под, а другата над „Пръскалото”.

Мястото е най-очарователно през късната пролет и през летните месеци в периода от май до август, когато всичко е потънало в пищна зеленина и пеят птички, а сянката на дърветата носи блажено чувсто за прохлада. Магията на местността е открита още през късното средновековие, когато през 13-14 век тук се заселили монаси – исихасти, които издълбали скални жилища в самите скали край водопадите. Крушунските водопади се намират на северния край на Деветашкото плато, южно от село Крушуна.

Те се намират на 34 км. източно от Ловеч, на 8 км. югозападно от град Летница. В непосредствена близост има много пещери, една от които е Бонинската, където се намира най-дългото подземно езеро у нас. Крушунските водопади са обявени за природна забележителност през 1995 г., с цел опазване на характерни геоморфоложки образувания, животни и растителност.

Районът е с богата история. През V век пр. Хр. е населяван от тракийското племе усдикензи. Тук е намерено едно от най-ценните съкровища от това време – Летнишкото. За римския период свидетелстват останки от крепост южно от селото.

В местността са изградени много екопътеки, които ви водят до забележителностите, докато се разхождате сред прохладата на гората. Озовавате се в приказен свят от рекички, езерца и водоскоци, оставящи приятен спомен. Тук тюркоазените води и околната зеленина се сливат в едно и създават едно магическо, приказно усещане.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Крушунските водопади appeared first on Зелен Свят.

Тези пещери са създадени като будистки, индуски и джайнски храмове и манастири, от V до X век. Така 12 от 34-те пещери са будистки светилища, 17 – индуски и 5 – джайнски.

Преди това се е смятало, че първата будистка част на Елора (пещерите от 1 до 12) е построена през V-VII век. По-нови изследвания показват, че някои индуски пещери са били създадени в по-ранни времена. Така че тази част, в по-голямата си част, се състои от монашески помещения – големи многостепенни помещения, издълбани в скалата, някои от които са украсени с изображения и скулптури на Буда. Освен това, някои скулптури са издълбани с такова умение, че те могат да бъдат объркани с дърво.

Десетата пещера Вишвакарма се счита за най-известната будистка пещера. В центъра ѝ стои 4.5 метра висока статуя на Буда.

Хиндуистката част на Елора е създадена през VI-VIII век и е изработена в напълно различен стил. Всички стени и тавани на помещенията на тази част са изцяло покрити с барелефи и скулптурни композиции от такава сложност, сякаш няколко поколения майстори са работили по тяхното проектиране и създаване.

Най-ярка е 16-та пещера, която се нарича Кайласанат или Кайлас. Тя надминава всички останали пещери на комплекса в своята красота. Това е по-скоро истински храм, издълбан в монолитна скала.

Джанианските пещери са създадени през IX-X век. Архитектурата им въплъщава тази религия в аскетизъм и простота. Те надминават останалите помещения по големина, но въпреки тяхната простота, те не са по-лоши от тяхната уникалност. Така в една от тези пещери, Индра Сабха, на тавана е издълбано прекрасно лотосово цвете, а на горното ниво е статуя на богинята Амбика, която седи на лъв сред мангови дървета, окачени с плодове.

През 1983 г. пещерите Елора са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Пещерите Елора appeared first on Зелен Свят.

Голият скалп бил показ на вяра. Религиозното значение на косата е разпространено из целият свят. Будистките монаси си бръснат главите, докато някои ортодоксални евреи не докосват косата от двете страни на лицето си. Това е традиция и до днес. Католическите монаси били познати със специалната си прическа в продължение на векове. Нарича се тонзура. Нейното начало било през IV – V век. Смята се, че стилът произлиза като опит за подобаване на короната от бодли, която била на главата на Исус при неговото разпъване на кръста.

През VI век Папа Грегорий изпратил мисионери от Рим към Англия намерил разлики между Римската католическа църква и Келтската църква. Тогава настанали и сериозните разногласия относно религиозните практики. Било сблъсък на традиции и култури. Съществували са силни разминавания между двете църкви. Най-голямото неразбирателство било кога да се чества Великден. Друг проблем настанал с формата на тонзурата. Римската църква използвали вече познатата ни кръгла тонзура, а англичаните използвали друг вид, който днес остава мистерия, тъй като тя била изтрита от лицето на всяка историческа книга. Учените, който се опитали да разберат как би изглеждала тя използвайки стари текстове, казват че е възможно да е била триъгълна тонзура вместо кръгла.

През 664 година се съгласили да използват Римската дата на Великден и променили прическите на монасите си. В Римската католическа църква тонзурата била премахната през 1972 година, когато всички се съгласили, че тя показва разделение, което показва силата на църквата над народа. Днес някой монаси все още използват тази прическа, докато други не. По ясен пример може да е самата ни култура. Вероятно сте забелязали младежи, който са решили да си обръснат косата от двете страни на главата. Това естествено няма религиозни наклони, но все пак показва културата, от която те са част.

Автор: Мартина С. Попова

The post Странните прически на монасите appeared first on Зелен Свят.