Някои от филмите са оригинални за Дисни, но в основата си повечето са вдъхновени от древния фолклор. Историите може да са били украсени, почистени или дадени с повече магия от Дисни, но те са не по-малко очарователни и понякога дори по-невероятни от оригиналите.

„Снежанка и седемте джуджета“ е една от няколкото класически приказки, предавани от поколение на поколение в продължение на стотици години. Първоначално преписана от братята Грим в началото на 18-ти век, вероятно е историята да е съществувала още от Средновековието.

Това е типичната приказка – има красива принцеса, вълшебно огледало, зла кралица, проклятие и красив принц. Повечето хора знаят, че Дисни я е направил значително по-приятелска към семейството, отколкото братя Грим, но това, което не знаят е, че историята може да е имала своите корени в реални събития.

През 1994 г. немски историк на име Екхард Сандър публикува спорен документ, в който се твърди, че е открил доказателства, че историята е вдъхновена от нещо, което се е случило през 16-ти век. Реалната „принцеса“ е немска графиня Маргарет фон Валдек, която умира тайнствено на 21-годишна възраст, след като е била отровена. Тя била прогонена от мащехата си на 16-годишна възраст, влюбва се в принц, за когото не е било позволено да се омъжи, което може да е било причина за нейната смърт. Джуджетата в историята може да са били вдъхновени от хората със забавен растеж, които са работили в мините, притежавани от баща й.

Алтернативен произход е Мария София фон Ертал, която била дъщеря на германски принц през 17 век. Животът на Мария има всички основания да вдъхнови приказка като Снежанка – тя имала мащеха, за която се знаело, че не харесва доведените си деца, в дома й имало „говорещо огледало“, което все още се помещава в музея на Шпесарт. Имало е и множество джуджета и хора със забавен растеж, наети да работят в местните мини. Освен това стъкленият ковчег в приказката може би е бил свързан със стъклените заводи в региона, а отровата би могла да напомни за изобилието от беладона в региона.

Докато никой не знае със сигурност произхода на приказката, остава възможността Снежанка да е един филм на Дисни, базиран на реални исторически събития.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Снежанка е съществувала реално? appeared first on Зелен Свят.

Защо са ги рисували по този начин? Защо имат лица от човек на средна възраст, при положение, че би трябвало да са новородени?

Макар да изглежда, че художниците от това време не са били особено добри в изкуството си, но се оказва, че бебетата от средновековните картини са грозни с причина. По това време са били направени множество открития в сферата на анатомията и перспективата. Не може да се каже, че не са знаели какво правят. Грозните бебета са били стилистически избор. Почти всички подобни картини – майка, която държи бебето си – са изображение на Исус Христос и Богородица. Философите по това време вярвали, че Исус бил роден „перфектно формиран и непроменен“. Те смятали, че възрастният му облик трябва да бъде изобразен дори в бебешки изображения. Това продължило до ренесанса, когато всичко се променило.

Заради бавното имплементиране на ренесанса, промените не били резки. Хората по това време са нямали бързи практични начини да разпространяват новите идея като днес. Промяната в стила се случил поради няколко причини. Внезапно, места като Флоренция набрали значително богатство и църквите не били единственото място за изкуство. Хората са можели да си позволят да имат картина на собствената си рожба. Естеството, те са искали децата им да са сладки и красиви. Ренесанса е свързан със възраждането на класиката, за това художниците се обърнали към гръцкото и римско изкуство. То от своя страна поддържа идеята на идеалните пропорционални форми.

С разпространението на ренесанса из Европа, изкуството изцяло се променило. Бебетата и децата изглеждали истински, не абстрактни като тези в църковните изображения. Това е останало така и до наши дни. Може би е по-добре така…

Автор: Мартина С. Попова

The post Грозните бебета на средновековието appeared first on Зелен Свят.

Професорът Сара Рийс Джоунс е главният изследовател на проекта за разкритието и казва пред репортери, че откритието на екипа й е „необикновено – като скица на Монти Пайтън“. Доклад, публикуван на Medievalists.net обяснява, че екипът на университета в Йорк си партнира със специалисти от Националния архив и Съвета за изследвания в областта на изкуствата и хуманитарните науки йоркската катедрала.

Получавайки близо 1 млн. паунда от Съвета за изследвания в областта на изкуствата и хуманитарните науки, Институтът за архиви Borthwick в университета в Йорк, в партньорство с Националния архив, в момента превежда 16 книги от Латинска Америка, като предоставя тяхното съдържание онлайн.

По същество цифровият архив на регистрите на архиепископите на Йорк между 1304 и 1405 г. предлага на специалисти и изследователи-аматьори по-дълбоко разбиране на социално-политическия контрол, упражняван от архиепископите на Йорк над англичаните от Севера.

Монахинята, избягала заради един забавен живот

Според статия в The Guardian историците са научили за монахинята от 14-ти век, която е фалшифицирала собствената си смърт, за да избяга от своя манастир, „от бележка в полето“, написана на латински, в един от „16 тежки регистри“, използвани за записване на делата на архиепископите на Йорк през 14-ти век.

Конкретната бележка е датирана от 1318 г. и е написана от архиепископ Уилям Мелтън до декана на Бевърли, в която му разказва за „скандалната“ бенедиктинска монахиня Джоан, която „безочливо отхвърлила вероизповеданието и скромността на своя пол”. Джоан страдала от „зъл ум, симулиращ телесно заболяване“, което я накарло да фалшифицира собствената си смърт.

С помощта на „многобройни съучастници, злодеи, с преднамерена злонамереност“, тя изработила манекен и дори го подготвила за погребение. След фалшифицирането на собствената си смърт, „обръщайки гръб на благоприличието и доброто на религията”, Джоан избрала „извратен път на живот, като се обърнала към пътя на плътска похот и се отдалечила от чистотата и послушанието”.

Съдбата на монахинята-бежанка

Не е ясно дали Джоан някога се е върнала в своя манастир и Рийс споделя пред репортерите, че това „наистина е разочароващо“, защото „не винаги получаваме пълни подробности или не знаем какъв е резултатът“. Рийс допълва, че между другите причини простото „нежелание да останат безбрачни“, често карали монахините да бягат от религиозните си домове и това се отнася както за мъжете, така и за жените.

Въпреки това, една следа за съдбата на монахинята може да бъде намерена в История на окръг Йорк, в която се споменава, че през 1301 г. “монахиня в манастира на Св. Климент на име Сесил се срещнала с мъж  на манастирската порта“ и „отхвърляйки от себе си монашеския си обет“,  се метнала на коня и отпрашила към Дарлингтън, където я чакал Грегори дьо Тортнън, с когото тя живеела повече от три години.

Не само историята на бягащите монахини интересува историците, но и живота на архиепископ Мелтън, който не само проследява монахините, но и в по-късния си живот повежда армия от обикновени хора и свещеници в битка срещу армия от шотландци.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Монахиня бяга от манастира заради “плътска похот” appeared first on Зелен Свят.

Напитка, с която сме свикнали да  свързваме посрещането на Нова Година. Днес предлагам да му отдадем малко  заслужени аплодисменти.

Историята на Шампанското не е нова. Вина от региона Шампан са били  известни още преди Средновековието.  Монаси правели вино за използване в тайнството на причастието. Шампанското вино е било част от тържествата за коронацията.

Кралете оценили непокътнатите, ярки и ободряващи вина и ги изпратили с уважение към други европейски монарси. През 17-ти в. шампанското е получило своето почетно място  на тържества в европейски страни.

Родината на пенливите вина е Франция, областта Шампан, където от 1668г. започва производството им. В това отношение, французите твърдят, че “шампанско” се наричало само такова вино, което се произвежда в провинцията на местното грозде.

Откривателят на метода за производство на пенливи вина е игуменът на Периньон. В началото, рецептата на шампанското се е пазела  в тайна. Едва през 1718 г. е била публикувана книга във Франция, където е описана технологията на пенливите вина, но едва през 1850 г. научната база е въведена под тази технология.

Луи XV обаче, решава, че шампанското трябва да се доставя само в бутилки, а виното в бъчви. Според него това е била много полезна напитка, която била подходяща само за аристокрацията. От тогава, се приело за традиция “газираното вино” да се използва за специални поводи – сватби, кръщенета и други тържества.

Гроздето, използвано при производството на шампанско, обикновено се прибира по време, когато нивото на захарта в него е по-ниско, а нивото на киселинност е по-високо. Сокът от събраното грозде се изстисква достатъчно бързо, така че виното остава бяло.

Шампанското вино отлежава в избата на производителя най-малко 15 месеца. Одобрените правила за производство на шампанско, изискват стареене на реколтата в избата в продължение на три или повече години, преди да се сгъстят, но много известни производители значително надвишават това минимално изискване, оставяйки бутилките в избата в период от  6 до 8 години.

Понастоящем в Шампан са регистрирани над 19 000 малки производители на шампанско, чиито лозя заемат около 32 000 хектара в региона.

Преди време се случи така, че на посрещането на една нова година се оказах на площада в Антверпен (Белгия). Май никога преди това не бях виждала толкова много хора накуп. И всички до един ведри и щастливи. Всякакви. Гмеж. Всички бяха там, за да зяпат прехвалената белгийска заря. Ядец. В последният момент мъглата беше толкова гъста, че никой нищо не видя. Чувахме я, де. По едно време трябваше да тръгвам, ама нямаше как. Толкова много народ имаше там. Нямаше къде да паднеш. Тълпата ме притискаше толкова силно, че ако се отпусна, нямаше как да се свлека. Вероятно тогава трябваше да се пропия… просто тълпата щеше да си ме носи. Така приклещена в тази смешно-тъжна ситуация, белейки си мандарина с премръзнали пръсти, погледът ми попадна на една двойка малко над… хм, да кажем средната възраст. Облегнати на старият ръждясал мост, те извадиха от някъде (незнайно как оцелели) 2 кристални чаши и шампанско. Порази ме как не виждаха никой и нищо. Просто се гледаха в очи и пиеха шампанско. Бяха изгубени в своя мъничък свят и никой, и нищо не ги разсейваше. Образът на тази двойка, остана завинаги в мен като спомен за искрено и неподправено щастие. Тогава разбрах, че не е важно какво пиеш, къде си, а с кого си. А, да… и как те гледа.

През новата година ви пожелавам  първо да сте здрави и второ да имате с кого да споделите всеки един миг! С останалото си се оправяйте сами…Айде, весело да ви е народе довечера и така всеки ден, след това!

източник снимки : Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Искряща и пенлива радост – Шампанското appeared first on Зелен Свят.

В средновековна Европа на вечерните партита хората трябвало да си носят лични ножове. Гостите били отговорни за осигуряването на собствени прибори за храна. Да се покажеш без нож на обществено място било изключително неловко, ако не и скандално. Пропуск, който можел да остави неподготвения гост гладен и прост наблюдател на пируващите. Разбира се подобни пропуски рядко се случвали – личните ножове за хранене били на мода.

Всъщност през Средновековието в Европа нямало вилици. До 17-ти век  се използвали остри ножове, подобни на ками – за рязане, за разкъсване, пробиване и набождане на всичко, което било в чинията – от меко сирене до по-жилаво месо. Първите ножове за рязане специално на месни ястия, обикновено били изработвани от транжор, професионалист, чийто престиж надминавал дори този на готвача. Според Бий Уилсън, писателка на книги за храната и храненето, историчка и автор на книгата “Помислете за вилицата”, транжорите имали свои собствени комплекти специализирани ножове, избрани от тях въз основа на оръжието, с което животните са били ловувани.

Първоначалното транжиране и сервиране на звяра се смятало за толкова важно, че длъжността транжор била официално уредена и обявена в съда. В “Помислете за вилицата“ Уилсън включва зловещ откъс от книгата, който подробно описва мрачната дейност на английския транжор.

Но ножовете не били само за професионалисти. Всъщност, докато транжорите правели предварителните разфасовки, разчупвали големи кости и подреждали ястието, останалата част от нарязването била грижа на вечерящите. Това едва ли е било странно за онова време, той като почти цялата храна се приготвяла така, че да може да се вземе с ръка, лъжица или да се бодне на острият връх на ножа – прибор, който всеки би трябвало да има под ръка.

Втъкнат в ножница и вързан за колана, ножът, подобен на кама, е бил  всекидневен аксесоар към средновековното европейско облекло. Макар че можел да се използва като оръжие за отбрана, основното му предназначение все пак било на прибор за храна. Човек по-скоро би излязъл без обувки, отколкото да се разхожда наоколо без нож, надничащ над пояса.  Както споменава Уилсън, да носиш нож било толкова обичайно, че често хората забравяли, че им висял от колана. Според нея един текст от шестото столетие “напомня на монасите да махнат ножовете си от коланите си, преди да си легнат, за да не се наранят през нощта”.

Ножовете били строго индивидуална принадлежност. По време на общи обеди, никой не ползвал чужд нож. „По онова време да ползваш чужд нож за хранене било равносилно на това, в днешни дни да си измиеш зъбите с чужда четка.“  – пише Уилсън. След като приключи хапването, ножът бил внимателно избърсван със салфетка и връщан веднага на собственика му.

Но докато никой не си затъква четката за зъби в колана, ножовете в известен смисъл са били част от облеклото и често били предназначени да отразяват вкуса на своите собственици. Дръжката, в която наистина може да се покаже лично отношение, била изработвана от голямо разнообразие от материали, включително мед, стъкло, седеф и кост от костенурка. Някои били изчистени, докато други бяха гравирани с изненадващо красиви изображения на цветя, гълъби, апостоли или дори бебета.

Но поради цялото значение, което личните ножове имали в западната култура, те в крайна сметка биват махнати от европейските трапезарии и били заменени от по-безлични прибори, просто поставени на масата. Легендата разказва, че по време на една френска кралска вечеря главният съветник на крал Луи XII бил ужасен от гледката на гостуващ готвач, който почиствал зъбите си с върха на ножа си – и поискал всичките ножове да бъдат изработвани с тъп връх. Следващият крал, Луи XIV, последвал делото и издал национален мораториум върху изработването на ножове с остър връх.

През 17-ти век ножовете стават още по-тъпи, с едно острие и повече не били подходящи за ползване като оръжие. Появил се елегантният маниер на леко притискане на ножа с пръст и фино потъркване напред назад, за да се отреже късче храна. В крайна сметка, на масата се появява вилицата, а добрият стар, остър като бръснач нож се превръща в далечен спомен.

The post Ножът на средновековната трапеза appeared first on Зелен Свят.

Внимание:  Повечето от тях звучат като зловеща статистика. Някои са абсурдни, а трети дори смешни.

Но за всеки случай, ако случайно има малко дете наоколо или сте със слабо сърце,

не четете тази статия.

Гоннннг…

Ацтеките принасяли човешки същества, за да угодят на боговете. През 1487 г. близо 20 000 души са били жертвани в един храм.

Маите също жертвали човешки същества.

Преди средата на 19-ти век протезите обикновено се правели от зъбите, отстранени от устата на мъртвите войници.

Римляните използвали човешка урина за очистване на устната кухина.

В древния Египет слугите на Фараона били намазвани с мед и  използвани,

за да привлекат мухите върху себе с цел да предпазят фараона.

Ибрахим (или наричан още Лудият Ибрахим), наказал 280 жени хванати в „прелюбодеяние” изхвърляйки ги в чувал в морето.

През цялата история се смята, че 600 хиляди души са били убити, защото били набедени за вещици.

Заради политиката на Китай за 1 дете на семейство, всяка година десетки хиляди бебета (предимно момичета) са изоставяни.

Римският император Гай е назначил любимия си кон за сенатор.

През 1212 г., 50 000 деца на възраст между 8 и 14 години участват в т.нар.  Детски кръстоносен поход. Мнозина от тях умират още  преди да стигнат до светите земи (Йерусалим).

Един от методите за оневиняване на човек по време на Средновековието бил,  да потопят ръката на обвиняемия във вряла вода. Ако ръката излезе от водата без нараняване, човекът бивал оправдан.

В Европа, пак през Средновековието, често осъждали животни на смърт по различни обвинения.

Самураите предпочитали да се самоубият, вместо да бъдат заловени от врага.

Йосиф Сталин е отговорен за смъртта на около 20 до 60 милиона души в периода между 1929 и 1953 г.

Между 1525 и 1826 г. , 12,5 милиона африканци са отвлечени и продадени като роби.

След откриването на Америка, населението на американските индианци пада от 12 милиона през 1500г. до 237 000 през 1900 г.

Маргарет Сангър, която открива първата клиника за контрол на раждаемостта през 1917 г., е осъдена на лишаване от свобода за един месец.

Мао Цзедун е отговорен за смъртта на 45 милиона души между 1958 и 1962 г.

Чингис хан е убил 40 милиона души, 11 процента от населението на света по онова време.

Източникът на вдъхновение за Дракула, Влад Цепеш е сочен за отговорник за смъртта на близо 20 000 души.

До 60-те години тютюневите компании използват лекарите, за да обяснят, че тютюнопушенето е от полза за здравето.

И за десерт, за да ви разсмея, че цялата тази зловеща статистика може да ви е дошла повече, ви споделям, че преди години, един от главните актьори в популярният турски сериал „Долината на вълците”, ми разказа как сляпа фен маса на сериала, организирала истинско погребение след смъртта на един от героите…

Сами преценете дали човечеството е еволюирало или си е  взело поука.

източник снимка: My best friend Google

aвтор: Тезджан Ферад – Джани

The post Скрито-покрито-открито! appeared first on Зелен Свят.