Обичайно пътуване с трамвай. Обичайните настроения – детето е ту много спокойно, ту екзалтирано, че се вози в трамвай. Аз съм обичайно отегчена и леко подозрителна към миризмите, небрежно захвърлените или изоставени боклуци, и предполагаемата микро флора, и фауна по седалките. Полагам усилия да не си представям детайлите. Малкият пипа седалките, дръжките, накратко – всичко, което не трябва да пипа. Въздържам се да правя забележки от страх, че отстрани ще изглеждам като онези маниаци на тема чистота и се утешавам с мисълта как ще измием ръцете му по-късно. Отстрани изглежда – все едно дечко изследва обстановката (с обожание). А тя (обстановката) смърди, сякаш топлата вода не е измислена. Оглеждам се плахо, за да видя  първоизточника. На по-малко от метър има две чавенца – момчета на видима възраст 4 и 7 години. И двете са някак сгушени в ъгъла и с качулки. Навярно за да не привличат внимание, не знам. Абе моят син, дори не посяга сам да си вземе от сандвича, тези двамцата се возят сами в трамвая!!! За две секунди се замислям, че и аз има какво да науча от майките им. Каква смелост е да си пуснеш 4-5 годишното хлапе с 2-3 годинки по-големият батко в транспорта из градската джунгла. Колко па да им се има доверие на тези дребосъци…?!? Много смело от страна на майката.

Между тях и нас, е седнала една жена, около 60 плюс, като излязла от клип на стари градски шлагери. На дясната ѝ ръка, на безименният пръст, гордо лежи златен пръстен. Според мен си го носи за престиж. Няма начин да е омъжена. Тази жена вероятно е стара мома. Не е възможно да съществува мъж, който да изтърпи такава педантичност. Знаете, дребните психарски жестове на поглаждане на косата или отмятане на невидима прашинка от копринената пола ( в трамвая). Препатилата ѝ глава недоумява какво толкова харесва синът ми в трамвая и току извръща възмутен поглед нагоре. Леко се пази да не би той да я докосне. Аз искрено се забавлявам на намусените ѝ физиономии и подтискам саркастичното животно пробуждащо се в мен точно в този момент. По едно време се качва една баба с около 10 годишно внуче, пак момче.

Толкова много съвпадения, толкова момчета на квадратен метър, навярно ще има някаква поука си казвам аз и наблюдавам бабата. Тя не закъснява да ми захрани впечатленията и бързо вади мокра кърпичка. Старателно избърсва малкото пространство- плот, намиращо се непосредствено зад кабинката на ватмана, където обикновено подпираме тежки чанти, а някои индивиди и посядат. Двете чавета наблюдават изумено действията на бабето току под носа им. Ама с едно такова искрено недоумение и объркване. Бабата приключва с ритуалното почистване и внимателно поставя раницата на внучето си на дезинфекцираният участък (според нея). Държи момчето за ръка и току го приглажда по косицата.

И изведнъж всичко започва да ми се струва страшно уродливо. Комбинацията от моят син, за който най-голямата радост е возене в трамвай и който (за съжаление) никак не може да се справя сам с нищо заради обективното му здравословно състояние, 2-те чавета пуснати сами, 10 годишното, което изглежда като невменяем психопат под властният поглед на бабата, но де факто нищо му няма на детето… Точно, когато успявам да озаптя вътрешната си потребност, да отворя прозореца и да вия като вълк срещу перките на каменните акули по Графа, се качва една майка с божествено момиченце на около година и нещо. Навярно в този момент, Бог решава да ми изпрати утеха за разкош. На висок глас и с право, майката вдига една нагла тийнеджърка и сяда. Момиченцето не спира да бърбори и дори запява песничката на Сънчо за лека нощ (часът е следобеден и аз едва удържам моят син да не заспи).

После, дамата изглеждаща като стари градски шлагер, ненадейно започва да се усмихва. Съвсем истински и откровено. Изглежда доста по-симпатична усмихната и аз се укорявам за саркастичните си мисли преди малко. Не знам кого припозна в онова момиченце и какви копнежи се развихриха под пригладената ѝ коса, но бебето усмихна всички.

Колко малко му трябва на човек. Не отричам да има и генетична обремененост, но смятам, че децата се раждат еднакво чисти и стават такива, каквито ги моделираме ние. Наша е отговорността за утрешният свят.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Размисли из градската джунгла appeared first on Зелен Свят.

Сега… искаме мъжете да ни възприемат като нежни, ефирни същества, които имат нужда от грижа и защита…

Вчера в трамвая, имаше една жена с ефирна, копринена зелена пола, спускаща се по двуметровите ѝ крака почти до глезените. Уточнявам за неразбралите- в трамвая.  Носеше някаква чанта, която от няколко метра „ухаеше” на истинска кожа…Гледаше толкова уплашено към детето ми издаващо нечленоразделни звуци от радост, че се вози в трамвай, че ми стана жал за нея… Може да е прочела доста книжки в този живот, но нито една за аутизма. Или пък за горкото животно красящо рамото ѝ под формата на чанта… Лимузината ли ѝ се беше повредила, какво правеше с тази изящно оформена прическа в транспорта?!? На важна среща ли отиваше или се прибираше от работа…?!? Разбира се, че не я попитах, но определено привличаше внимание сред сивата маса тъжни хора в трамвая.

Много плахо се обличаме в България. Дали причината е икономическа заради по-лесното съчетаване на цветове или е отражение на настроенията ни, не мога да знам. Но тази дама си се беше облякла страхотно (като изключим чантата от естествена кожа, която ме афектираше). Докато я гледах, си спомних за някакво четиво, на което бях попаднала за женската енергия. В общи линии ставаше ясно, че един от начините за да събудим женската си енергия е да носим дълги поли. Тези, които обичаме да размотаваме по летни плажове и  чисти тротоари. На енергийно ниво се получавала някаква връзка между полата и женската ни енергия. Струва ми се чудно, но смятам, че си струва.

Миналата година гаджето беше в Сърбия. Върна се впечатлен от това как жените били огромни, много едри и много кичозни, имали от всичко по много по себе си. Обаче въпреки шаренията, правело впечатление, че всичко това е за да подчертаят своята женственост.

Искам да кажа, че е важно една жена да се свърже с женската си същност. Дали ще го постигне чрез вътрешна увереност, маса грим и дрънкулки, носене на рокли и поли си е нейна работа.

Време е да бъдем отново жени…

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Време е да бъдем жени! appeared first on Зелен Свят.

Срещаш какви ли не хора. Това, че пенсионерите са агресивни ги разбирам донякъде. Живеят на ръба хората, след цял живот дисциплина и неуморен труд. Трамваите по принцип са пълни с тъжни, уморени, разочаровани или гневни хора. Рядко весели и ведри. Обаче тази жена, за която ще ви разкажа сега, си беше зла, пичове. Откровено зла. Обикновено, ако някой набеждава жена в мое присъствие, се втурвам бясно да я защитавам от солидарност някаква, но тази жена ме накара да се замисля, че вероятно мъжете имат причини да наричат някои жени с епитети на студенокръвни. И да, ако си говориш в трамвая по телефона, етично се съгласяваш всички да ти слушат разговора… Качва се въпросната и първо ме удря челно, леденият ѝ поглед. Толкова неестествено сини, бледи и хладни са очите ѝ, толкова празно гледаt, че в първият миг я взех за луда. После видях, че има слушалка в едното ухо и очевидно говори  с “милото”.

Говори нещо, цупи се. Ама не като сърдита жена. Гневи се като богинята Хера, дето превърнала едно лекомислено момиче в крава с един замах…

-Не се казва Блю-туд, а блу-туд- изстрелва Хера в телефона…. Става ми смешно колко дребнав може да е един човек, да се изнервя на някого, само защото…

В този момент, една баба отива до ватмана и му изкрещява, че ще оглушее от тези пискливи звуци, които издава трамвая и онзи да направел нещо… Съответно ватманът не ѝ остава длъжен, обяснява ѝ, че било от вентилацията, а целият трамвай, се подхилва деликатно. Погледът ми среща синята мълния, още докато бях усмихната и застива на милисекундата. Ако бяхме в някаква анимация, щях да се превърна в ледена фигура и да се строша на малки ледени блокчета, а бясната катерица, дето си търси лешника щеше да си сипе едно в моя памет.

Гледа ме Хера зло, сякаш аз не мога да казвам „блу-туд”… Аз в такива ситуации се забавлявам, ако и да не ми личи… Синът ми я ритна веднъж докато подскача в еуфорията си, че се вози в трамвай. Възможно ли е? Започнах да си мисля, че в края на деня, може би има някакво право женицата да е изнервена. Какво сега?!? Да, няма да се прави на любезна, само защото плаши околните с излъчването си на ледена кралица?!? В този миг тя казва:

– Аз рано или късно, ще си дойда на Дания…

А, ето къде бил ключът за бараката. То милото ѝ било в Дания, тя по някакви причини се вози в трамвая в София… и довечера няма кого да остави на сухо, ‘щото не може да казва блю-туд… или блу-туд…офф.  Как беше… тази жена съвсем ме обърка…

Съжалявам, че не можах да ви я снимам. Аз може и да ви правя впечатление на смела жена, но… това е една илюзия.

източник снимка: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post ‘Що дири Хера в трамвая? appeared first on Зелен Свят.

Днешната героиня си няма име. И лице. Ако я бях попитала за името, щяхме да се заговорим. А вонята не се траеше. Аз съм гнуслив човек и си го спестих. Миризмите ми се запечатват като емоционална памет. Предполагам, че при повечето хора е така. Няма лице, защото не посмях да я снимам в лице. Кръстих я Миа. Та… днешната героиня се казва Миа. Ниска, трудно подвижна, на видима възраст някъде около максимум 60 годишна.  С  нокти, които предпочитам да не описвам, намерила от някъде някакво палто и боса. Боже, аз замръзвам с есенен ботуш, а тя боса в чехъл някакъв. Засякохме се на трамвайната спирка пред Св. Неделя. В неделя вечерта. Разбира се, че от преминалите 2 трамвая, тя чакаше този, който чакахме аз и хлапето. Прибираме се от репетиция, аз съм леко превъзбудена и дори въодушевена. Излях си цялата магария на репетицията и разсмях Маги до сълзи…Маги е режисьорката. Изключителна жена, която заслужава отделна статия някой път. Но да се върнем на Миа. За мое учудване първият път ме подмина. Залепи се за някаква тийнеджърка и поиска цигара, а онова неврастеничното, почти излая, че няма. Миа се обърна разочарована и естествено приближи мен

( според опита ми, даже закъсня с около 3 минути).

– Ти имаш ли запалка?- дрезгав, мътен глас, но ясен поглед вторачен право в мен.

– Не пуша. Нямам чак толкова излишни пари.

Усмихва се на шегата ми. Значи все пак има връзка с планетата, нищо, че не личи.

Любопитството ме гризе и разкъсва вътрешностите ми бавно и сластно, но се въздържам от въпроси за да не скъсявам дистанцията. Някак знам, че тя няма да ме остави току така. Навежда се залитайки към детето и го пита дали баща му работи.

Тук щях да ѝ тегля мъжка майна, но оцених стратегията ѝ. Казах простичко, че детето не говори.

– Не може да говори?!?- почти изохка Миа. Потвърдих с кимване.

Сякаш нещо в мозъка на Миа даде проблясък, защото се изправи и направи знак нагоре като отвори две ръце, като тези хора в източните култури, които посрещат слънцето. Приличаше на кратка молитва към небето. Дадох си сметка, че тя току що се помоли за детето ми. Преди да съм ревнала направо там пред нея, започнах да ровя в джобовете си и из пръстите ми се замота една монета от 50ст. Понечих да я дам, но бърз поглед към таблото ми подсказа, че това би било грешен ход, защото Миа веднага щеше да ми стане „приятелка” за времето до идването на трамвая. Както обичам да казвам: Имам си достатъчно приятели. Истински. Обаче си дадох сметка, че тя пари не поиска. Можеше да го приеме и като унижение. Отказах се и пуснах стотинката да си танцува из джоба, докато бъде подарена на някой музикант, свирещ на улицата. Тези на Сердика сякаш имат предварителна стриктна програма, защото никога не са същите. Редуват се по някаква тяхна схема.

– Ама вие къде живеете? – брей, упорита е.

– Далеч. – отблъсквам опита ѝ да ме последва. Само това ми трябва в момента. Особено, когато и дечко е наоколо.

– Аха, на Витошка… – Заключи мъдро Миа.

– Нямам пари да живея на Витошка, успокоих я аз и докато мислено се укорявах за това, че моята реплика прозвуча по-скоро като оправдание, тя ме извади от унеса . Отново рязко направи онзи жест с блиц молитвата. Вече ми стана весело, защото този път тя се помоли някой ден да имам пари да живея на Витошка. (То па голям келепир)…

После, в мига, в който Миа се качи, предната част на трамвая се изнесе далеч от нея. Засрамих се и ги разбрах едновременно.

През цялото това време някой звъня цели 3 пъти на Миа да я пита къде е. Някой я чакаше. Някой се тревожеше за нея може би. Или както предположи момичето на съседната седалка, може би просто някой я беше изпратил да проси и сега си чакаше дневният келепир. Съжалявам, но си признавам, че я подслушвах за да разбера къде ще слезе. Каза, че ще слезе на Западен парк…След като си отдъхнах, че не слизаме на една спирка ми хрумна следната идея.

В гардероба на всеки един от нас има излишни дрехи и обувки. С риск да не достигнат до своето предназначение, все пак мисля да опитам да направя нещо конкретно. Разбира се не искам да комуникирам директно с Миа, нито тя да разбира къде живея, но мога да направя нещо дребно, което ще облекчи мен, а може би ще помогне и на други като нея живеещи на ръба между разума и космоса. На първи прочит веднага се сещам, че имам поне 2 чифта удобни и топли обувки, които аз така или иначе повече няма да нося. От утре мисля да разнасям дрехи и обувки на места, където е ясно, че се размотават такива като Миа. Нямам време специално да го правя, просто ще ги оставям докато се движа по ежедневните си задачи. И не, не го пиша за да ви се правя на благородна. И не чакам аплодисменти за тази идея. Получавам аплодисментите си на друго място.

Да, на сцената, по дяволите. Пиша всичко това за да се включите и вие в този казус.

Скоро ще застуди и някой ще оцени вашите излишни топли дрехи и обувки. Тези, които ние забравяме в гардероба, ще зарадват някой на улицата. На политиката на институции обгрижващи бедни не вярвам, но в глада и студа вярвам от сърце.

Аз ще го правя, а вие само ако решите. Това е само една идея.

Аз съм по идеите.

Горкият Господ.

източник снимка: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Живот на ръба между разум и космос appeared first on Зелен Свят.