Страната има проблем с пластмасовите отпадъци, като всеки ден произвежда 26 000 тона. А в Памохи, в североизточната част на Асам, хората ги събират, за да ги изгорят и да се стоплят в суровите зими в Хималайските подножия.

Но преди три години, когато Пармита Сарма и Мазин Мухтар пристигнаха в района и създадоха училище „Фондация Акшар“, те измислиха новаторска идея: да помолят родителите да платят училищните такси за децата си с пластмасови отпадъци.

Мухтар се отказа от кариера като аероинженер, за да работи със семейства в неравностойно положение в САЩ, преди да се върне в Индия, където се срещна със Сарма, завършил социална работа.

Заедно те развиха идеята си, като поискаха всяко дете да внесе поне по 25 артикула всяка седмица. Въпреки че фондацията е благотворителна организация, подкрепена от дарения, тя твърди, че „таксите за пластмасови отпадъци“ насърчават чувството за принадлежност към общността.

Училището вече има над 100 ученика. То не само помага за подобряване на местната среда, но и започва да трансформира живота на местните семейства чрез справяне с детския труд.

Вместо да напускат училище в ранна възраст, за да работят в местните кариери за 2,5 долара на ден, на по-големите ученици се заплаща да обучават по-малките деца в училището. Докато напредват академично, тяхната заплата се увеличава.

По този начин семействата могат да си позволят да държат децата си в училище за по-дълго време. Учениците не само се научават да управляват пари, но и получават практически урок за финансовите ползи от получаването на образование.

Вдъхновена от Най Талима на Махатма Ганди, или от основно образование, философия, учебната програма на Акшар смесва практическото обучение с конвенционалните академични предмети. Целта е да се подкрепят тийнейджъри чрез училището да продължат в колеж или с чиракуване.

Практическото обучение включва обучение как да се инсталират и управляват слънчеви панели и да се подпомогне работата в училищния бизнес по озеленяване – необходимо за подобряване на местните обществени пространства. Училището също си партнира с благотворителна организация за образователни технологии, за да осигури на учениците таблети и интерактивни учебни материали, за да повиши тяхната компютърна грамотност.

 Извън класните стаи учениците управляват и приют за животни, като спасяват и лекуват ранени или изоставени кучета, преди да им намерят постоянен дом. А училищният център за рециклиране произвежда еко-тухли, които могат да се използват за прости строителни проекти.

Основателите вече са предприели своя подход и  столицата Делхи, като се стараят да превърнат мястото в училище само за шест месеца. Тяхната реформа в плащането на таксите в училищата Akshar е на път да бъде възприето в още пет училища през следващата година, с една крайна цел: трансформиране на държавните училища в Индия.

Превод – Нина Жишева

The post Пластмасови отпадъци вместо училищна такса appeared first on Зелен Свят.

Наскоро, през един снежен ден в Оулу, Финландия, температурите паднали до -17˚С. Това обаче не попречило на учениците да пътуват с велосипедите си до училище. През цялата година около 1,000 от 1,200 ученици пътуват до училище с велосипед – дори и през зимата; около 100 до 150 ученици вървят. Останалите пътуват със ски или кола. Възрастта на учениците варира от 7 до 17 години. Устойчивостта им привлече вниманието на Пека Тахкола, инженер на градското благополучие и запален велосипедист. Бил ентусиазиран от спретнатите редици велосипеди в покрития със сняг паркинг на училището.

Всяка година Тахкола организира майсторски клас по зимни велосипеди и екскурзии, фокусирани върху интелигентната мобилност. Едната от годините било проведено и проучване. Посетили няколко училища и говорили с местни учители и директори. Училището в Оулу било едно от най-добрите в града. То определено не е единственото. В Оулу има многобройни училища, чиито ученици или ходят пеша, или карат колело до училище.

Някои родители в САЩ могат да имат трудности да си представят детето им да се качи на колело в снежно време. Това е само една част от културата във Финландия. За тях това е нормално и винаги е било така. Децата обожават да карат колело, дори и навън да е -30˚С. Тахкола, който също е вицепрезидент на Федерацията по зимно колоездене, казва, че то през зимата е по-лесно, отколкото повечето хора мислят. За да бъде възможно обаче градът трябва да поддържа велосипедните и пешеходните пътеки и пътища. В Оулу пътеките биват толкова добре почиствани през зимата, че велосипедистите не се нуждаят от специални гуми, за да се движат по тях. Обикновено те използват едни и същи колелета през цялата година. Имат отлична инфраструктура и зимна поддръжка, която прави карането на велосипед бързо, лесно и удобно дори при всякакви климатични условия. Разстоянията често се изминават за по-кратко, отколкото с кола.

Ако тази студена, зимна държава може да се справи със снега до такава степен, че да кара лятното си колело до училище, със сигурност и ние можем да постигнем това. Трябва само да го има желанието, за да се случи.

Автор: Мартина С. Попова

The post С колело до училище във Финладния appeared first on Зелен Свят.

„Градът, в който живеем се казва Бремерфахен, в Северна Германия, в провинция Бремен, разположен е на река Везер. Градът е основан през 1827г. като пристанище на Бремен.

За никого не е тайна, че българското общество е едно от най-разединените в света. Така е и при нас, за жалост. Затова преди три години, група авантюристи, решихме, че ни е нужно място, където всеки един българин да се чувства добре дошъл, да намери помощ, да поговори със сънародници, едно кътче, където да си е у  дома. Идеята беше заложена и започнахме с фотографски изложби.

Първата беше „ Земя като една човешка длан”. В една стая с размер 15 кв.м., дойдоха не повече от 10-на човека. Някой ще каже – катастрофа. Важното беше, че тези десет човека, бяха прочели в местният вестник и бяха дошли. След всички негативни статии и филми, които се направиха за измамите в нашият град, това беше малка стъпка, но стъпка напред. Следващата година, изложбата беше в  по-голяма зала, на тема  „България – традиции и култура”.  Посещаемостта беше в пъти повече. (Не знам дали заради фотосите или заради безплатното вино, нооо крачката беше направена)

Та след тази изложба, решихме да създадем и нашето сдружение. Събрахме се в кръчмата при Алекс и сложихме начало на нашето сдружение „Будилник”. Хубаво, ама как наша общност без народни танци? Та нали хорото хората сбира?!? Започнахме с 3-ма човека, сега след година и половина сме общо 30 човека, детска група от 5 до 8 години, юноши и девойки, и танцовият ни състав „Хоро”. И тогава, когато създадохме нов образ на българските граждани, различен от

този, който битува в Европа, а именно по-уверен, по-качествен, отстояващ правата си, емоционален и колоритен, та чак тогава се създаде и българското училище. То вече имаше основа, на която да се изгради.  

Нарекохме го „Аз съм българче”. Училището съществува от септември 2017г. като стартира с десетина деца и учебните часове се провеждаха в едно шивашко ателие. Не е тайна, че основен проблем за повечето училища в чужбина е намирането на подходящи помещения. Сега се помещаваме в един семеен център, където ползваме сградният фонд съвсем безплатно (не се знае до кога) , но той започна да ни отеснява. Децата към този момент са над 50. Има предучилищна група, първи, втори, трети, четвърти клас и големите, които са смесен клас от осми до десети. Изучават се основно български език и литература, българска география и история, а знанията по българските предмети им дава възможност да се приравняват техните дипломи към дипломите на българската образователна система. Училището е създадено по идея на неговата директорка г-жа Захариева, която има опит с откриването и на други училища в чужбина. Искам да кажа, че преди да се създаде едно училище, трябва да се създаде едно здраво българско общество, което да обединява всички българи в даденият град или село.

Освен училището и танцовата трупа, имаме работилничка за Нещоправене.

Зад всичко това стои труда и времето на всеки един от сдружението, от танцовата трупа, от училището, та дори от децата! Тези мои момичета, които след работен ден, изморени идват на репетиции и знаят, че след като се приберат ги очакват домашните задължения, ами майките с деца, които в дъжд и сняг идват с тях в залата. Точно те са хората, на които се дължи всичко това.

Искам само да успеем да съхраним това, което до този момент сме направили с общи усилия, ако ме питате, кой е в основата на всичко това, ще ви отговоря, че няма значение кой е, защото този някой свети с отразена светлина, а именно светлината на всички, които са около него.
Дора”

Тези хора… любители на приключения ли са, съвременни хъшове и будители ли, не мога да преценя, но ще се спукам от гордост, че има такива хора. Има надежда, хора!

Дора изрично благодари на фотографът Асен Великов, който представи снимките с една единствена цел – за да се представя българското!!!

източник снимки: Асен Великов

за вас преразказа: Тезджан Ферад – Джани

The post Зрънце надежда отвъд границата appeared first on Зелен Свят.