Обичайно пътуване с трамвай. Обичайните настроения – детето е ту много спокойно, ту екзалтирано, че се вози в трамвай. Аз съм обичайно отегчена и леко подозрителна към миризмите, небрежно захвърлените или изоставени боклуци, и предполагаемата микро флора, и фауна по седалките. Полагам усилия да не си представям детайлите. Малкият пипа седалките, дръжките, накратко – всичко, което не трябва да пипа. Въздържам се да правя забележки от страх, че отстрани ще изглеждам като онези маниаци на тема чистота и се утешавам с мисълта как ще измием ръцете му по-късно. Отстрани изглежда – все едно дечко изследва обстановката (с обожание). А тя (обстановката) смърди, сякаш топлата вода не е измислена. Оглеждам се плахо, за да видя  първоизточника. На по-малко от метър има две чавенца – момчета на видима възраст 4 и 7 години. И двете са някак сгушени в ъгъла и с качулки. Навярно за да не привличат внимание, не знам. Абе моят син, дори не посяга сам да си вземе от сандвича, тези двамцата се возят сами в трамвая!!! За две секунди се замислям, че и аз има какво да науча от майките им. Каква смелост е да си пуснеш 4-5 годишното хлапе с 2-3 годинки по-големият батко в транспорта из градската джунгла. Колко па да им се има доверие на тези дребосъци…?!? Много смело от страна на майката.

Между тях и нас, е седнала една жена, около 60 плюс, като излязла от клип на стари градски шлагери. На дясната ѝ ръка, на безименният пръст, гордо лежи златен пръстен. Според мен си го носи за престиж. Няма начин да е омъжена. Тази жена вероятно е стара мома. Не е възможно да съществува мъж, който да изтърпи такава педантичност. Знаете, дребните психарски жестове на поглаждане на косата или отмятане на невидима прашинка от копринената пола ( в трамвая). Препатилата ѝ глава недоумява какво толкова харесва синът ми в трамвая и току извръща възмутен поглед нагоре. Леко се пази да не би той да я докосне. Аз искрено се забавлявам на намусените ѝ физиономии и подтискам саркастичното животно пробуждащо се в мен точно в този момент. По едно време се качва една баба с около 10 годишно внуче, пак момче.

Толкова много съвпадения, толкова момчета на квадратен метър, навярно ще има някаква поука си казвам аз и наблюдавам бабата. Тя не закъснява да ми захрани впечатленията и бързо вади мокра кърпичка. Старателно избърсва малкото пространство- плот, намиращо се непосредствено зад кабинката на ватмана, където обикновено подпираме тежки чанти, а някои индивиди и посядат. Двете чавета наблюдават изумено действията на бабето току под носа им. Ама с едно такова искрено недоумение и объркване. Бабата приключва с ритуалното почистване и внимателно поставя раницата на внучето си на дезинфекцираният участък (според нея). Държи момчето за ръка и току го приглажда по косицата.

И изведнъж всичко започва да ми се струва страшно уродливо. Комбинацията от моят син, за който най-голямата радост е возене в трамвай и който (за съжаление) никак не може да се справя сам с нищо заради обективното му здравословно състояние, 2-те чавета пуснати сами, 10 годишното, което изглежда като невменяем психопат под властният поглед на бабата, но де факто нищо му няма на детето… Точно, когато успявам да озаптя вътрешната си потребност, да отворя прозореца и да вия като вълк срещу перките на каменните акули по Графа, се качва една майка с божествено момиченце на около година и нещо. Навярно в този момент, Бог решава да ми изпрати утеха за разкош. На висок глас и с право, майката вдига една нагла тийнеджърка и сяда. Момиченцето не спира да бърбори и дори запява песничката на Сънчо за лека нощ (часът е следобеден и аз едва удържам моят син да не заспи).

После, дамата изглеждаща като стари градски шлагер, ненадейно започва да се усмихва. Съвсем истински и откровено. Изглежда доста по-симпатична усмихната и аз се укорявам за саркастичните си мисли преди малко. Не знам кого припозна в онова момиченце и какви копнежи се развихриха под пригладената ѝ коса, но бебето усмихна всички.

Колко малко му трябва на човек. Не отричам да има и генетична обремененост, но смятам, че децата се раждат еднакво чисти и стават такива, каквито ги моделираме ние. Наша е отговорността за утрешният свят.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Размисли из градската джунгла appeared first on Зелен Свят.