‘Фърчиландия

08/11/2018 Off By djani

Смятам, че е редно някой най-сетне да преименува нашата красива страна и измъчена държава, с някакво по-точно определение. Абсурдистан вече е толкова популярно, че чак се изтърка. Освен това звучи тъжно. Тъжно е като се огледаш и видиш тъжните хора, облечени в тъжни дрехи по улиците, ровещите по кофите пенсионери, тъжните майки, които някак трябва да се придвижат с бебето в количката, а вечно някой асансьор не работи на някоя метро станция…Абе говорим за асансьор. Не за някое научно откритие в областта на атомната физика. Тъжно е как млад, прав и здрав човек, който вместо да се напрегне, да отиде, поработи малко, за да изкара някой лев, протяга ръка към мен в отчаян опит да ме впечатли и да предизвика съжаление. От къде да знае той, че аз днес за пореден път си влача детето в транспорта за да мога да добавя към луксозният живот, който водя според Валерката Симеонов (да го оакат великите китове дано, този завършен дебил), някой лев, да стигна до работното си място, да укротя някак зверчето, също така да измисля кога да го нахраня, евентуално, ако се сетя, и аз самата да хапна и да си сложа инсулин в движение. Иначе ще пукна. Буквално. От къде този човечец да знае. Той е решил да протегне ръка. Щом му е по-лесно, нека. Ама като гледам, му е по-леко от мен. И не ми е жал.

Абсолютно хвърчащи мисли за наносекунда, минаха през главата ми и вчера докато чакахме поредният автобус. Наблизо дойде една баба също с хвърчащи мисли в празният поглед. Трябва да отбележа няколко важни детайли от визията и поведението ѝ. От уважение не заснех лицето ѝ, но снимката дава бегла представа. Розовото яке веднага асоциира угасналите надежди на бабето за едно по-романтично съществувание. Резултатът – в момента, то се свежда до това да хвърля трохи на гълъбите по спирките. Вратът, който държеше изправен, въпреки всичко, беше окичен с бяло перлено герданче от истинска пластмаса. Торбичката ѝ, съвсем в духа на съвремието си беше съвсем „еко”. От плат, не като нашите найлонови торбички, с които задушаваме планетата си. Убедена съм, че обядът ѝ е доста „веган” …картофи, моркови…к’вото дал Бог или по-скоро социалният министър след нейните безпощадно дълги години отдаване в името на честният труд. Някак угаснали бяха очите на бабето. Много исках да знам как се казва. Бог и цялата спирка ми е свидетел, че не можах да измисля как да я заговоря. Кръстих си я Леда.

Някак поетична баба на фона на хвърлените фасове, хартийки, въргалящи се безметежно около аристократичната гордо изправена стойка на Леда. Наблизо на пейката, стоеше възрастна посестрима от етнически произход и преценяваше коя от двете ни е възможно да има нещо пленително в чантата. Бабата с еко торбата и веган обяда или кресливата майка с шумно детенце, и огромната раница, от която висят слушалки, стърчи недоядена закуска, а и един памперс отчаяно протяга криле. Аха и той да изхвърчи от тази отчаяна държава на тъжните хора с Хвърчащи очи. Очи, които не са тук и сега по много причини. Загрижени очи, свито сърце. Изобщо ментално присъствие. Няма ни тук. То тя и държавата вече почти я няма. След като разпродадоха, закриха, окрадоха всичко, очаквам всеки момент да започнат да продават на международни търгове и капитала на страната. Представете си само.

„Голяма, мистериозна планина пълна с история, по-красива от естествен декор, можещ да послужи за някой Американски блокбастър с милиони приходи. И така 5 милиона първи път…”

Нещо трябва да направим, защото е въпрос на време да влезем в някакъв списък на държави от изчезващ вид или…