Важно е да вярваме!

25/04/2019 Off By djani

Всеки човек сам избира идеалите си. Всеки сам избира в какво иска да вярва. Всеки сам определя приоритетите си, но защо накрая все другите са му виновни?!?

В страстната седмица се замислих за всички очаквания, които влагаме, когато започваме ново начинание – независимо дали става дума за образование, нова работа, ново място за живеене или пък…дори нова връзка/брак/ .

Може би ако хората са наясно с очакванията си и имат ясна преценка колко от тях са рационални и колко пълна илюзия, животът ни ще е по-лесен. Препятствията по-лесни за преодоляване, горчивите хапки по-лесно смилаеми, сълзите по-малко горчиви. Защото ние всички знаем от опит, колко е трудно да спрем да мислим за миналото или да чертаем бъдещето. Не опира ли всичко до изпускане на контрол над събитията?!? Събитията в миналото, които си спомняме с болка, не са ли необичайни обстоятелства извън нашият контрол и доколко зависи от нас това, което ще се случи в т.нар. “Бъдеще”?!? Реални ли са тези понятия, ако единственото време, в което съществуваме е тук и сега?

И не сме ли крайно ограничени от параметрите на настоящият миг?!? Колко кратък е този миг и колко много неща може да се случат сега, и да променят траектории на събития в бъдеще… Не зависи ли от нас самите да сме по-осъзнати?

Не ме разбирайте погрешно. Знам, че човек не е робот, който може да бъде перфектно програмиран и действащ изящно по предварително начертани схеми, и планове. Не ни ли се дава безценен урок всъщност, хм, как да кажа… свише, когато всеки път си начертаем грандиозен план в детайли и после рухне по “необясними причини за нас”… Сякаш нещо, някой, скрита сила иска да ни покаже да не се взимаме много на сериозно. Сякаш някой иска да ни припомни колко сме преходни. Взимаме ли си уроци от това? Умеем ли да си прощаваме за грешките?

Напоследък все по-често чувам или прочитам, че “заслужаваме съдбата си”. Усещам нашето презрение към нас самите…

Кой успя да смири един герой с героично минало и славни подвизи? Кой има интерес да смачка националното самосъзнание, да претопи духовни, естетически, ценности, да прогони младите, умните, силните, образованите, та да робуват в чужди страни. Кой успява да притъпи рефлексите ни за тревожност и да ни приспи…

И изобщо това наш национален проблем ли е или световен?

Само няколко дни след трагичният инцидент в Шри Ланка, виждам клип как хора нападат женска слоница и малкото ѝ… Кога станахме толкова жестоки ние? Толкова разгневени и обидени?!?

Или може би пак много ми станаха въпросите?

В разгара на страстната седмица, не напомням, а призовавам за мир, смирение и обич от една страна. От друга – за непримиримост към несправедливостите…

Планетата гори…буквално и в преносен смисъл…

Вярвайте в каквото искате. Вярвайте в Бог (или както и да го наричате), в себе си, в родителите си, в половинката, в децата, в шефа си, в караконджоли и дама Пика. Само вярвайте, хора! Не предавайте и не бъдете предавани от никого!