За лепенето на етикети и още нещо…

10/04/2019 Off By djani

Причината, която ме накара да напиша тази статия е нашумялата напоследък статия на една журналистка в популярно издание за градска култура. Накратко, въпросната, станала свидетел как една майка стояла в заведение и повишила тон на детето си, а преди това детето хленчело и тя говорела по телефона с ледено спокойствие…

Иии, разбира се, отворената градска кифла, отчаяно копнееща за лично пространство и тишина в СПОДЕЛЕНО ОБЩО ПРОСТРАНСТВО, наречено заведение, предвидливо се е застраховала, като е споменала как често е обвинявана, че още няма дете, но имала била право на мнение и да не я нападат…

Аз па като една майка, бореща ежедневни истерии (в повечето случаи без основателна причина) ѝ пожелавам на въпросната – хармонична, безпроблемна бременност, и 2, 3, 4 или колкото си реши, смирени, кротки, НЕТРЪШКАЩИ се дечица, които никога няма да я изложат в публичното пространство и никоя кифла на съседната маса няма да има повод да запълни дневният си лимит за статия на нейния гръб. Хормоните ѝ, нервите ѝ да са като яки стоманени въжета, неподлежащи и издържащи всичко… Но най-вече ѝ пожелавам мозък… Не много, а достатъчно… Защото тя е видяла само върха на айсберга, наречен родителство и наистина искам да прочета нещо от нея, след като някой ден и тя влезе в лагера на родителите… Дай Боже, Будда и Аллах да греша.

Много време ѝ отделих. Продължавам натам, за да разкажа една друга мини история с други хора в друго време. Надявам се да схванете връзката между двете истории.

Преди няколко годинки, във Варна, се наложи да подложим моят син на доста неприятната интервенция, наречена ЯМР . След това ни насочиха (за всеки случай) да срещнем изтощеното, недоспало, гладно и уморено дете на среща с една мноооооого добра психоложка. Дамата ме загуби още в първите 30 секунди с влизането в кабинета ѝ, но това е отделна тема. Почакахме си доста пред кабинета… Тогава синът ми беше вманиачен на тема асансьори, та онзи асансьор там във фоайето на клиниката ни спести сцените, които щеше да сътвори дечко в противен случай. Докато чакаме, до нас се доближи едно симпатично момче на видима възраст макс. 10 години. Предавам ви диалогът по спомени.

-Здравей, какво му има, защо подскача и издава такива звуци?

-Здрасти. Още не може да говори и затова изразява радостта си по този начин – отговарям деликатно без да го стряскам с диагнози… Децата са непредубедени и винаги проявяват емпатия. Ти какво правиш тук?

-Имам проблем, не мога да се запознавам с нови хора… – навежда глава срамежливо.

-Но ти току що дойде и се запозна с мен!!! Нямаш никакви проблеми… Чудесен си. Взимай си майката и си отивай у дома, да си играеш, на училище…

Отивай да живееш дечко. Отивай при връстниците си, или някъде, където никой няма да ти залепи етикети, да те категоризира… Да печели от сеанси на твой гръб, да ти създава комплекси и да ти насажда безсмислени травми в подсъзнанието, които във времето ще се деформират в други аспекти в поведението ти… офффффф. Защо бе хора така бързаме?

Защо тази майка се е съгласила с вероятни педагози, психолози и още не знам какви специалисти във вероятното училище… Не казах всичко това на малкия. Той не само, че нямаше никакъв проблем, а дори си поигра с моя син и го усмихна… И да, това дете нямаше никакъв проблем. Дори да е имало случка, която е провокирала подобно отношение към него… Нямаме ли всички ние…”нормалните” моменти, в които изпускаме контрола?!? В които се държим различно от очакванията на другите спрямо нас?!?

Или вие сте перфектни и имате право да осъждате, и лепите етикети с лекота, присъща на богове?!?