Извън сянката- Иван

07/10/2018 Off By djani

Понякога, както си се движа из мъглата на матрицата и хоп, Господ ми сервира някакви странни, вкусни за общуване чешити. Защото Господ знае, че моята душа е вечно гладна за впечатления и ми прави ежедневни подаръци. Другото обяснение е, че всички луди мен намират…Ъ…предпочитам първото.

Онзи ден както си висим на автобусната спирка на изхода на Г.М. Димитров с детето и гледам Шекспир. Вторачил се кротко в мен от кориците на една книга и ме подканва.

Старо издание. Сонетите.

Никога не знам колко точно пари има в портмонето ми в настоящият момент, но реших да си рискувам късмета. Мислех си дали е възможно да въздействам на продавача телепатично за да се случи някакво чудо и книгата да се окаже с достъпна цена. Такива редки книги – първо не се намират толкова лесно по кашоните, второ – не са евтини.

– Здравейте. Колко струват сонетите? (в такива мигове използвам най, ама нааааай- блестящата си усмивка)

Не знам кое от двете подейства, но чудото стана.

– 8 лв- каза плътен мъжки глас, обвит в цигарен дим.

Ето тук вдигнах шокиран поглед вече към продавача и веднага разбрах, че подаръкът ми за деня е той. Имаше нещо много… как да кажа….” Кино” в този човек.

В гилдията използваме този израз за човек с много интересна и нестандартна физиономия. Не е задължително да е красив. Дори обратното…По-скоро, специфичен, ярък и запомнящ се. Когато Владо (Въргала) срещне такива хора на улицата, непременно ги снима. Абе, трябва да се учим от големите. Това е. Веднага реших да го направя обект на следващата си статия.

Шефа ми е доста печен тип и ми разреши веднъж седмично, вместо да ви занимавам с разни образователни и не дотам размисли, да ви представям по един интересен човек, който е добър пример. Някой със собствена светлина. И то неизвестен. Хора, които са в сянка.

Не е ли много яка идея, признайте.

Та днешният ни герой е Иван. Така се представи. Бърз визуален рентген ми докладва, че седи с типична стойка на интелектуалец. Въпросите зажужаха в главата ми като бръмбарчета, обаче подтиснах порива си и изиграх сдържана и възпитана дама.

– Какво друго може да ми предложите в тази посока, но до 10 лв?!? Нямам други в момента.

Оказа се, че нямаше нищо друго на тази цена. Нормално. Имаше енциклопедични издания, художествена литература, всичко си имаше. Книгите се оказа, че не са негови.

То щеше да е тъжно този човек да си продава книгите. Синът му бил забранил. Така каза.

После Иван ми разказа как великият Валери Петров сам си признал в едно старо издание , че преводът на Гео Милев за монолога на Хамлет е по-добър и използвал неговия. После някакви редактори, естествено махнали тази бележка. Едно изречение, а колко много говори то. Колко възвишен трябва да е ума на един човек, колко трябва да си издигнат над дребните човешки амбиции за да си признаеш чистосърдечно…

Велик е Валери Петров и това е.

Любовта към книгите на Иван била запалена в него, когато бил още 5 годишен.

По думите му, баба му се чудела „ как да се отърве от него” и за да може да си върши работата спокойно му бутала книги в ръка. Така той на 5 години вече сам бил прочел – „…Точица” на Кестнер.

И докато децата, по-големи от него с 1 година, вече ходели в първи клас и сричали, той отишъл в библиотеката за да си вземе наградата за „Най-редовен читател”.

По времето на социализма е имало велики глупости, обаче в министерствата е имало някой, който се е чудел как да мотивира хлапаците да четат. Сега им внушават, че съществуването на трети пол е нормална реалност и избор.

Е тогава го почувствах тоя Иван, че е от моята планета. На мен също в първи клас ми беше адски скучно, защото другите сричаха, а аз четях по 10 книжки с приказки на седмица. Така става, когато майка ти е нереализиран детски учител…

За щастие автобусът още не беше дошъл и аз вече чистосърдечно си признах на Иван защо го разпитвам, помолих да го снимам.

– Каква ви е истинската професия, попитах аз, а мислено тръпнех, защото мислех, че ще изтърси нещо провокативно от сорта на- учен изследовател към тайните служби на НАСА, Академик преподавател …

Колко ме учуди Иван, когато лаконично каза:

– Строго техническа (професията)…

И какво се оказва? Че вече в зряла възраст, един човек пълен със знания, впечатления е принуден да стои зад щанда на кашони с книги…

Може и да е кармата му, със сигурност е избор.

Иначе този красив ум не бива да продава книжки. И без това студентите на спирката вероятно се вълнуваха повече от следващият концерт на Фики….Не знам. Не съм ги питала. Не можах да задам повече въпроси на Иван, защото автобусът дойде, но обещах да му изпратя статията след като я публикувам.

Ще ви пусна имейла му, защото ако случайно ви интересуват ценни находки в книжна дреха, пишете на Иван и го намерете.

На въпросната спирка бил през събота…

Ivan_yordanov_spasov@abv.bg