Сребърни разговори

Сребърни разговори

21/02/2019 Off By djani

Преди няколко нощи било Пълнолуние и макар, че усещането ми за доста тясна роднинска връзка с Луната е силно, не следя измененията ѝ в календара. На мен, ми е трудно да следя кой ден от седмицата е, та и лунен календар ще ми дойде в повече.

Часът е 5.30 призори. Събужда ме леко гъделичкане в крайчеца на лявото ми око. Някак успявам да отлепя клепачи. Детето диша на равни интервали и блажено спи… Стаята е обляна в лунна светлина.

– Ставай, трябва да поговорим – прошепва ми тя тихичко.

– Не може ли да изчака до утре?

– Кое точно утре? Денем работиш, нощем искаш да спиш…

– Така прави половината човечество, Луна, защо точно аз… Остави ме… Говори си със Слънцето…

– Не издържам повече, а и той изобщо не ме чува, само той говори, моля те… Наситена съм с толкова много болка и тъга, трябва да поговоря с някого, не разбираш ли?

Ох, разбирам я… на жените им действа терапевтично да говорят. А тя вижда какво ли не, нощем, предполагам, че ѝ е доста тежко и съдейки по издутата ѝ сребърна същност, установявам, че е доста пълна. За миг ми хрумва да се пошегувам и да я попитам дали не е бременна, но напрегнатият ѝ поглед ме вразумява бързо.

– Добре, слушам те – Въздишам шумно и се настанявам удобно, така, че клепачите ми да не залепват.

– Ох, от къдe ли да започна?!? – кърши изящните си лъчи Луната. Знаеш всяка нощ, виждам много от човешката болка, знаеш ли, аз дори чувам как стене Земята, в стонове непознати за човешкият слух. Но тази нощ плача за друго… Винаги, когато загиват невинни ми идва в повече, но сега беше…

Извръща тревожното си пребледняло лице и за секунди стаята потъва в мрак. Инстинктивно протягам ръка за да докосна детето. Решавам, че трябва да я изкарам от това състояние, преди да е предала меланхолията си и на мен.

– Ще разказваш ли или ще продължаваш да драматизираш като примадона? – заяждам се съвсем умишлено.

Тя великодушно подминава саркастичната ми забележка и започва да разказва:

– Точно в полунощ, когато всичко беше притихнало, в недрата на Родопите, чух как една вълчица тревожно се носи между сухите клони. Тичаше толкова силно, че въздухът, който тя разцепваше направо стенеше от болка, а вятъра я следваше в недоумение. Огледах се и се загледах. Изящна беше, дълги мощни крака, издължена сива муцуна, но сивите ѝ очи някак не виждаха сякаш… Вятърът любопитстваше и току я закачаше през полуотворената муцуна, но тя не му обръщаше никакво внимание. Огледах се пред нея, за да видя дали преследва улов, но нощта продължаваше да бъде безкрайно тиха. Ако не броим изцъклените бухали, нямаше никой. Цялата гора спеше. Най-накрая вълчицата стигна до мястото, където трябваше да бъде бърлогата ѝ. Какво беше майчиното недоумение, когато видя какво са направили хората… Ни дървета, ни вълчета. Просто празна поляна с оголени страшно пънове. На мястото, където преди няколко дни беше оставила новородените вълчета, сега имаше само остатъци от дребни съчки и суха шума… И ни следа от бърлогата… Дълго рови с муцуна, оглежда наоколо и души въздуха. Дори вятъра беше замрял в очакване да разбере как ще реагира вълчицата. Погледна ме с поглед, за който не ми бяха нужни думи. Ви дълго и безутешно майчиното сърце. Изплака цялата болка, която извираше. Дълго ѝ говорих, но тя не чуваше и дума от сребърните ми послания…

Вероятно хората дори не бяха разбрали, а нейното сърце напразно търсеше отговор, който дори човеците не знаеха.

Кажи ми сега… Ако на теб не мога да разкажа на кого тогава? Толкова много болка съм виждала, но това…

Не казах нищо. Не можех. Разбрахме се без думи с луната. Тръгна си тихо, така както беше дошла сред сребърно сияние. Целунах кротко спящото дете в тъмнината и благодарих.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани