Живот на ръба между разум и космос

29/10/2018 Off By djani

По света има толкова много болка, че аз НАИСТИНА не искам да знам какво му е на Бог. Сигурно е ужасно да чувстваш, да виждаш и да знаеш защо се случва всичко това…

Днешната героиня си няма име. И лице. Ако я бях попитала за името, щяхме да се заговорим. А вонята не се траеше. Аз съм гнуслив човек и си го спестих. Миризмите ми се запечатват като емоционална памет. Предполагам, че при повечето хора е така. Няма лице, защото не посмях да я снимам в лице. Кръстих я Миа. Та… днешната героиня се казва Миа. Ниска, трудно подвижна, на видима възраст някъде около максимум 60 годишна. С нокти, които предпочитам да не описвам, намерила от някъде някакво палто и боса. Боже, аз замръзвам с есенен ботуш, а тя боса в чехъл някакъв. Засякохме се на трамвайната спирка пред Св. Неделя. В неделя вечерта. Разбира се, че от преминалите 2 трамвая, тя чакаше този, който чакахме аз и хлапето. Прибираме се от репетиция, аз съм леко превъзбудена и дори въодушевена. Излях си цялата магария на репетицията и разсмях Маги до сълзи…Маги е режисьорката. Изключителна жена, която заслужава отделна статия някой път. Но да се върнем на Миа. За мое учудване първият път ме подмина. Залепи се за някаква тийнеджърка и поиска цигара, а онова неврастеничното, почти излая, че няма. Миа се обърна разочарована и естествено приближи мен

( според опита ми, даже закъсня с около 3 минути).

– Ти имаш ли запалка?- дрезгав, мътен глас, но ясен поглед вторачен право в мен.

– Не пуша. Нямам чак толкова излишни пари.

Усмихва се на шегата ми. Значи все пак има връзка с планетата, нищо, че не личи.

Любопитството ме гризе и разкъсва вътрешностите ми бавно и сластно, но се въздържам от въпроси за да не скъсявам дистанцията. Някак знам, че тя няма да ме остави току така. Навежда се залитайки към детето и го пита дали баща му работи.

Тук щях да ѝ тегля мъжка майна, но оцених стратегията ѝ. Казах простичко, че детето не говори.

– Не може да говори?!?- почти изохка Миа. Потвърдих с кимване.

Сякаш нещо в мозъка на Миа даде проблясък, защото се изправи и направи знак нагоре като отвори две ръце, като тези хора в източните култури, които посрещат слънцето. Приличаше на кратка молитва към небето. Дадох си сметка, че тя току що се помоли за детето ми. Преди да съм ревнала направо там пред нея, започнах да ровя в джобовете си и из пръстите ми се замота една монета от 50ст. Понечих да я дам, но бърз поглед към таблото ми подсказа, че това би било грешен ход, защото Миа веднага щеше да ми стане „приятелка” за времето до идването на трамвая. Както обичам да казвам: Имам си достатъчно приятели. Истински. Обаче си дадох сметка, че тя пари не поиска. Можеше да го приеме и като унижение. Отказах се и пуснах стотинката да си танцува из джоба, докато бъде подарена на някой музикант, свирещ на улицата. Тези на Сердика сякаш имат предварителна стриктна програма, защото никога не са същите. Редуват се по някаква тяхна схема.

– Ама вие къде живеете? – брей, упорита е.

– Далеч. – отблъсквам опита ѝ да ме последва. Само това ми трябва в момента. Особено, когато и дечко е наоколо.

– Аха, на Витошка… – Заключи мъдро Миа.

– Нямам пари да живея на Витошка, успокоих я аз и докато мислено се укорявах за това, че моята реплика прозвуча по-скоро като оправдание, тя ме извади от унеса . Отново рязко направи онзи жест с блиц молитвата. Вече ми стана весело, защото този път тя се помоли някой ден да имам пари да живея на Витошка. (То па голям келепир)…

После, в мига, в който Миа се качи, предната част на трамвая се изнесе далеч от нея. Засрамих се и ги разбрах едновременно.

През цялото това време някой звъня цели 3 пъти на Миа да я пита къде е. Някой я чакаше. Някой се тревожеше за нея може би. Или както предположи момичето на съседната седалка, може би просто някой я беше изпратил да проси и сега си чакаше дневният келепир. Съжалявам, но си признавам, че я подслушвах за да разбера къде ще слезе. Каза, че ще слезе на Западен парк…След като си отдъхнах, че не слизаме на една спирка ми хрумна следната идея.

В гардероба на всеки един от нас има излишни дрехи и обувки. С риск да не достигнат до своето предназначение, все пак мисля да опитам да направя нещо конкретно. Разбира се не искам да комуникирам директно с Миа, нито тя да разбира къде живея, но мога да направя нещо дребно, което ще облекчи мен, а може би ще помогне и на други като нея живеещи на ръба между разума и космоса. На първи прочит веднага се сещам, че имам поне 2 чифта удобни и топли обувки, които аз така или иначе повече няма да нося. От утре мисля да разнасям дрехи и обувки на места, където е ясно, че се размотават такива като Миа. Нямам време специално да го правя, просто ще ги оставям докато се движа по ежедневните си задачи. И не, не го пиша за да ви се правя на благородна. И не чакам аплодисменти за тази идея. Получавам аплодисментите си на друго място.

Да, на сцената, по дяволите. Пиша всичко това за да се включите и вие в този казус.

Скоро ще застуди и някой ще оцени вашите излишни топли дрехи и обувки. Тези, които ние забравяме в гардероба, ще зарадват някой на улицата. На политиката на институции обгрижващи бедни не вярвам, но в глада и студа вярвам от сърце.

Аз ще го правя, а вие само ако решите. Това е само една идея.

Аз съм по идеите.

Горкият Господ.