Лекуването с музика, танци и пеене вече е реалност. Поне във Великобритания.

Британският министър на здравеопазването Мат Ханкок откри инициатива, наречена „Социални предписания“.

Лекарите вече ще използват терапии, базирани на изкуството или хоби.

Тези методи ще бъдат използвани за широк спектър от заболявания: от деменция и психоза до белодробни заболявания и проблеми с психичното здраве.

Медицинските ползи от изкуството са добре известни. Например хората след инсулт слушат класическа музика и това насърчава пациентите да свирят на инструменти. Освен това 90 процента от участниците в този експеримент отчитат подобрение на физическото и психическото си здраве.

Доказано е, че уроците по танци подобряват концентрацията и комуникативните умения при хората в ранните етапи на психозата.

Но този метод ще се използва като допълнение към медикаментозната терапия, а не вместо нея.

Подходът ще бъде приложен в Обединеното кралство до 2023 г. Пилотните програми вече се изпълняват в северозападната част на Англия.

Превод – Нина Жишева

The post Лечение с танци, пеене и музика appeared first on Зелен Свят.

Това означава да подготвяте Met за около 60 изложби всяка година в пространства от 100 до 20 000 квадратни фута. Елементите на дизайна на всеки експонат съдържат химикали, които могат да навредят, в зависимост от изкуството. Например, оцетната киселина в платната платформа за витрина може да бъде безопасна за експонати на дрехи, но би корозирала металното изкуство. Брейтунг и неговият тричленен екип се опитват да разработят първи в историята „Rosetta камък на летливи химикали, които са в съвременните материали, така че можем да определим какви нива са проблематични за различните видове изкуство.“

Лабораторията на Брейтунг е начело на превантивната консервация в света на музеите. „Консервацията започна с разглеждане на начина на третиране на повредените предмети… Сега обмисляме как да настроим дисплеите и съхранението, така че да не се случват такива щети.“

Концепцията не е нова, казва Брейтунг. Но фокусът е. „Споделяме всичко, което научаваме в мрежата, с надеждата, че другите ще приложат същите принципи към своето културно наследство.“ Това се отнася за всеки, който има изкуство, независимо дали е в музей или дом.

The post Запазването на изкуството appeared first on Зелен Свят.

Картините са поглед към ежедневния живот и обичаите на аборигените, които наричаха дом от Тайван повече от 6000 години преди пристигането на ханските заселници от континента през 17-ти век. Те изобразяват начина на живот – от бране на кокосови орехи до лов на елени и засаждане на таро. Съветът на коренното население признава 16 племена, родени на острова. Тайванските аборигени се считат за австронезийски и имат генетични и културни връзки с други местни популации в Тихия океан, като полинезийците и маорите. Смята се, че Тайван всъщност е отправна точка за много от културите, населявали Тихоокеанския регион.

С пристигането на Хан, начинът на живот, който познавали аборигените, се променил завинаги. Много хора били принудени да се асимилират в социалния ред на Хан, а земите им били отнети, или били подложени на открито насилие. Всъщност се смята, че 12-те картини са били поръчани от император Цянлун, след като царският инспектор посетил острова през 1740-те години. Днес повече от 23 милиона души живеят в Тайван, но само около 2% принадлежат към аборигенска група. Изборът на Библиотеката на Конгреса не само подчертава аборигените на Тайван, но и друго етническо малцинство в Китай, Мяо от планинските райони на Южен Китай, които са включени в друга колекция от акварели.

Според Джефри Уанг, китайски референтен специалист в библиотеката, дигитализираната колекция представлява малка част от техните 5300 редки китайски книги. Първоначалното издание включва 1000 артикула, а планът е в близко бъдеще да се добавят още 1000. Поради проблеми със запазването, част от колекцията не може да бъде видяна от обществеността, споделя Уанг, така че дигитализацията е единственият начин да ги направи лесно достъпни за изследователи, студенти и любители на историята. “Затова похарчихме толкова много пари и време, за да направим това”, казва той.

Превод – Нина Жишева

The post Древната тайванска култура вече ще може да бъде видяна appeared first on Зелен Свят.

Професор Мохамед Мегахед ръководи мисията, открила „гробница Хой“. Според статия в Egypt Today находката е „направена, по време на документирането на колекция от пирамиди, принадлежали на цар Джедаре Исеси“, от края на 25-ти и началото на 24-ти век пр.Хр. – ерата, известна като „Старото царство“.

Репортери от The Times of Israel споделят, че дизайнът на северната стена и входа на гробницата представляват „архитектурен план“ на кралските пирамиди на Петата династия. Огромната гробница, наречена „супер структура“, представлява L-образна постройка и, докато долната част е украсена с релефи, горните варовикои стени са били откраднати за други строителни проекти.

Част от гробницата има низходящ коридор, водещ до вестибюла, а южната му стена води до богато украсено преддверие.

В друга погребална камера в гробницата на Хуви е бил открит унищожения му саркофаг, изработен от бял варовик, както и набор от миниатюрни съдове, изработени от калцит и тъмни камъни. Професор Мегахед открил и човешките останки на Хуви, “между камъните”, както и маслата и смолите, използвани за балсамирането му в подготовка за пътуването му към задгробния живот.

Миналото лято археолозите в Египет откриха и гробницата на една жрица от Старо царство, която също беше покрита със забележително ярки и добре запазени стенописи. Агенция Франс Прес съобщи, че гробницата е на „жрица на Хатор, идентифицирана като Хетпет“, а картините изобразяват високопоставената жрица в различни сценарии с децата си на лов и риболов.

След това през декември 2018 г. министерството на антиките в Египет обяви откриването на още една гробница в Сахара, която според статия във Форбс е „изключително добре запазена гробница на кралски чиновник на име Вахтей, който е живял по времето на петата династия на фараон Неферикаре като помощник и свещеник, и великолепието на неговата гробница отразява този статут.”

Подобно на наскоро откритата гробница Хой, всички предварителни съобщения за пресата са били придружени от зашеметяващи снимки на красиви релефи и стенописи. Но защо египтяните от Пета династия се отдават на такива великолепни произведения на изкуството? Според египтологът Лесли Ан Уордън, доцент по история на изкуството и археология в колеж Roanoke, експерт по Египет в Старото царство „Когато мислим за Египет, ние мислим за фараон, който контролира цялата страна, но това, което става ясно с гробници като това е колко сложна е била бюрокрацията при фараона.“ Това, което тя има предвид, е, че гробниците подчертават многобройните и взаимосвързани роли на отделните хора.

Как старите египтяни са постигнали такива смели и ярки цветове?

Излизайки отвъд въпросите, повдигнати от останките на погребаните в тези гробници хора; къде египетските занаятчии са намирали естествените материали за своя толкова широк спектър от цветове и багри? Според статия за Natural Earth Paint древните египетски художници са били и висококвалифицирани миньори, които са откривали и обработвали различни „земни пигменти, минерали, мед, бронз, сребро и олово“,  поддържали „екстензивни търговски споразумения с чуждестранни доставчици на бои и пигменти. “

Скъпоценни камъни, като Лапис Лазули, били внасяни от Афганистан.  Загрявали оловна руда, от която добивали цветове от бяло до червено. Получавали пигмента „египетско синьо“, червено, оранживо, жълто и кафяво от глини с железни окиси. Ярко жълто – от високо токсични минерал орпимент, бялото – от креда, черното – от въглен, зеленото – от малахит или от оксидирана мед.

Ето защо можем да заключим, че всяка една от тези гробници, открити в Древен Египет, е много повече от нейното съдържание, защото ако вземем предвид изгубените умения, необходими за производството на бои, те са древни капсули, носещи ценните тайни на първите алхимици в света.

Превод – Нина Жишева

The post Изящно древноегипетско изкуство на 40 века appeared first on Зелен Свят.

За всички умения и красота на работата му с длето, той е споменаван най-вече с неговата работа с четката. Смелите цветове и поразителната композиция на фреските му в Сикстинската капела все още се радват на зрителите с тяхната сила и емоция. Сикстинският таван и „Последният съд” са свидетелство за гения на Микеланджело като художник и неговата еволюция.

Фрески от други художници вече били нарисувани по стените когато започнал. Микеланджело трябвало да нарисува целия таван, структура с дължина 40 метра и ширина 13 метра. Запълването на площ от около 557 квадратни метра със стенописи би уплашило дори най-опитните художници. Въпреки това флорентинецът сдържал нервите си и настоявал за възможно най-добрата сделка. През май 1508 година предложеният план бил отхвърлен от художника, който го сметнал за „бедна идея“. В следващата итерация му бил даден картбланш.

Сикстинският таван бил завършен през 1512 година, малко преди протестантската реформация. На западната стена фреската „Последният съд“ била разкрита почти три десетилетия по-късно, тъй като последиците от революцията на Мартин Лутер се разпространили в цяла Европа. И двете произведения отразяват духа и темите на времето: възрожденската любов на човешкото тяло; напрежението между богатство и вяра и най-вече експлозивното жизнено представяне на великите истории на Библията.

Самият свод бил посветен на епизоди от Стария Завет, разделени на три части: Творението, Райската градина и Потопът. Оставащото пространство също било изпълнено с живопис. В полукръглите лунети над прозорците и в грубо триъгълните дюбели били поставени библейски фигури, които предшествали Христос. Панелите над тях били запазени за пророци. Верен на възрожденския класически дух, Микеланджело включва сибили в тази пророческа традиция, включително и либийската Сибила. В четирите ъгъла на тавана се разказват епизоди на спасението на Израел.

Автор: Мартина С. Попова

The post Изкуството на Сикстинската капела appeared first on Зелен Свят.

„Мостът“ от Робърт Райман, изцяло бяла картина, която била продадена за 20.6 милиона на търг през 2015 година. Вероятно това ви звучи доста абсурдно. Доста художници имат собствена версия на „бялата картина“. Повечето от тях се асоциират с влечението на минимализъма, което започнало в краят на 50-те година на XХ век. Лесно е да си помислим, че някой глупак си изсипал бялата боя на платното и просто я разнесъл. За жалост не е толкова лесно.

Самата бяла боя никога не е наистина бяла. Тя е създадена от сбор от пигменти. Ако някога сте боядисвали стена в бяло, вероятно сте забелязали колко много различни бели нюанси са ви предложили в магазина. Но идеята не е само в цвета. Работата на художника е да създаде черти, текстура, форми, използвайки различни техники. Те могат да се забележат само, ако наистина се загледаме в картината.

Минималистичните художници желаят тяхното изкуство да показва ред, простота и хармония. Техните идеи са пълен отказ на абстрактният експресионизъм – всичко свързано със спонтанност, цвят и емоция. Минималистите явно не харесвали да си играят да разпръскват боята правейки огромна бъркотия. Те искали да премахнат индивидуалността от картината. Минималистите не показват обекта като част от обстановката, а просто и единствено самият обект.

Това изкуство обаче изглежда, че доста лесно може да вбеси много хора. Дори има театрална постановка, която показва трима приятели, които биват разделени защото единият купува изцяло бяла картина за няколко хиляди. С изчистена, проста картина някак си трябва да си упражниш мозъка, за да намериш смисъла. Това изкуство е свързано със идеята, не толкова с техническото умение на художника. Идеята е да не бъде очевадно съобщение, а скрито някъде дълбоко в съзнанието ти. Ти сам трябва да разчовъркаш мозъка си и да го намериш.

Автор: Мартина С. Попова

The post Изкуството “минимализъм” appeared first on Зелен Свят.

Картината днес се помещава в музеят Белведере, Виена. Тя е точен квадрат, нетипично за картини от този период. Изображението на жената е на колене, тялото й е в профил, докато лицето й е обърнато към зрителя. То е нежно придържано от ръцете на мъж, който полага целувка върху бузата на жената. Дрехите, който носят са натруфени с форми, а те са заобиколени от цветя. Целият фон е златен, което не ги поставя в определено време или място.

Густав Климт бил омаян от красотата на византийските мотиви. Малко преди да нарисува „Целувката“ той посетил Италия, с целта да разгледа старото византийско изкуство. Той бил силно вдъхновен да използва златно в картините си. Облял моделите си в златни нюанси, рокли и фонове, все едно те били религиозни икони. Той заедно с приятелите си колеги били познати за експерименталността си. Те имали за цел да изведат Виена от старите традиции и да отворят нови пътища за иновация. Работата на Климт била меко казано скандална за времето, в което живеел.

Жените били главният мотив в работата му, както и любовта – крайната цел, за която всички се борим. Самата „Целувка“ е алегорична картина. Тя не се опитва да пресъздаде истински случай, а по-скоро символична фантазия. В тази картина мъжът извършва действието, а жената приема неговото внимание, но не е ясно какво иска тя от него. Това е една от малкото картини, в които женската форма е изцяло прикрита от погледа на зрителя.

Кратко след смъртта на Климт дошла и Втората световна война. Много от неговото изкуство било конфискувано. По-късно, със зараждането на сюрреалистичното изкуство хората отново се заинтересовали от картините на Климт. „Целувката“ се превърнала в най-големият символ на любов и нежна ласка.

Автор: Мартина С. Попова

The post Целувката на Густав Климт appeared first on Зелен Свят.

Защо са ги рисували по този начин? Защо имат лица от човек на средна възраст, при положение, че би трябвало да са новородени?

Макар да изглежда, че художниците от това време не са били особено добри в изкуството си, но се оказва, че бебетата от средновековните картини са грозни с причина. По това време са били направени множество открития в сферата на анатомията и перспективата. Не може да се каже, че не са знаели какво правят. Грозните бебета са били стилистически избор. Почти всички подобни картини – майка, която държи бебето си – са изображение на Исус Христос и Богородица. Философите по това време вярвали, че Исус бил роден „перфектно формиран и непроменен“. Те смятали, че възрастният му облик трябва да бъде изобразен дори в бебешки изображения. Това продължило до ренесанса, когато всичко се променило.

Заради бавното имплементиране на ренесанса, промените не били резки. Хората по това време са нямали бързи практични начини да разпространяват новите идея като днес. Промяната в стила се случил поради няколко причини. Внезапно, места като Флоренция набрали значително богатство и църквите не били единственото място за изкуство. Хората са можели да си позволят да имат картина на собствената си рожба. Естеството, те са искали децата им да са сладки и красиви. Ренесанса е свързан със възраждането на класиката, за това художниците се обърнали към гръцкото и римско изкуство. То от своя страна поддържа идеята на идеалните пропорционални форми.

С разпространението на ренесанса из Европа, изкуството изцяло се променило. Бебетата и децата изглеждали истински, не абстрактни като тези в църковните изображения. Това е останало така и до наши дни. Може би е по-добре така…

Автор: Мартина С. Попова

The post Грозните бебета на средновековието appeared first on Зелен Свят.

Какво следва, ако това се случи?

Оказва се, че ситуацията няма да бъде толкова драматична колкото може би си представяте. Музеите и галериите почти винаги имат застраховки за подобни случаи. Все пак, случват се злополуки. Във всички ситуации, в който предмет от изложба е бил повреден, който е документиран, не са били наложени никакви такси върху индивида. Най-лошото, което може да се случи при такава злополука е да бъдете изгонен от музея или да ви бъде забранено да посещавате обекта.

Ник Флин посещавал музей в Кеймбридж, когато се спънал и бутнал три вази от VII век, който били на стойност около 200,000 долара. Той казва, че по никакъв начин не е било нарочно, просто невнимание от негова страна. Отговорът на музея бил под формата на писмо, което посъветвал Флин да не посещава музея в близкото бъдеще. Музеят дори не искали да го именуват публично, за да не го засрамят. Знаем името му защото е бил намерен от великобританската преса.

При друг случай от 2010 година, млада дама, която не била именувана публично, разрушила 130 милионова картина на Пикасо. Картината се казвала „Актьорът“, а младата дама паднала върху нея по време на час по изобразително изкуство. Това, скъсало паното в долният десен ъгъл. При тази ситуация, музеят бил по-разтревожен дали дамата е добре, отколкото картината.

Изглежда, че няма особено големи санкции, ако счупим нещо в музея, но това не означава, че не трябва да внимаваме изключително много. Предметите, картините, артефактите и др., който биват представени на обществото за безценна част от нашето минало и изкуство и е наше задължение да се грижим за тях.

Автор: Мартина С. Попова

The post Aко счупим нещо в музей…? appeared first on Зелен Свят.

Николай Рьорих (1874–1947) е художник, поет, пътешественик и една от най-загадъчните фигури на 20-ти век. Той се наричаше всякакви неща – от пророк на нова религия, до съветски шпионин и лидер на масонството. Някои дори вярваха, че той е превъплъщение на Буда.

Дългото пътуване

Рьорих става известен още ранните си години. Той рисува, пише разкази и е очарован от археологията. След средното си образование постъпва в Художествената академия в работилницата на художника Куинджи. Рьорих почита Куинджи, наричайки го „гуру“ и „майстор“. Когато бил на 30 години, художникът става член на Императорската академия и щастливо подписвал името си „академик Рьорих“.

Рьорих се жени за жена, която била очарована от езотериката – всичко свръхестествено и отвъдно. Тя имала пророчески сънища. Преди Рьорих да й предложи, тя сънувала, че починалият й баща е влязъл в стаята й и каза: „Лиля, ожени се за Рьорих.“  

Под влияние на съпругата му Рьорих също се започва да се интересува от окултизма. Двамата били домакини на духовни сеанси. Това било в началото на века, бурен мистичен период, когато всички – дори членовете на царското семейство – се увличали от магията и Ориента.

Тогава Елена Рьорих сънувала друг пророчески сън: видяла мъж с блестящо лице. Жената приела съня си като мистична среща с Учителя. Рьорих също се интересувал от Ориента. Той твърди, че в миналото е бил Леонардо да Винчи и Далай Лама. Двамата със съпругата му поглъщат книги за индийската философия и мечтаят да пътуват до Азия. Те вярвали, че в планините съществува Шамбала, мястото, където се срещат вътрешните и външните светове.

Рьорих приел революцията от 1917 г. с ужас. Той пише, че това е „въстание срещу знанието, уеднаквяване с мизерия“. Изненадан е защо „разумните същества могат да се държат като изгубени луди в човешка форма“. Семейство Рьорих бягат от този хаос в Хималаите. Там, в малък храм на склона на планина, те търсели великите Учители и Махатми. Това е ключово събитие в живота им. Махатмите обяснили на Рьорих, че руската революция не е само бедствие, а знамение. Затова го изпращат в Москва с мисия. В Москва открива Георги Чичерин, министър на външните работи, и му предава пратка от тибетските лами. Освен писмо, ламите изпратили на министъра кутия със свещена будистка земя. В писмото пишело: „Ние изпращаме земята за гроба на нашия брат Махатма Ленин. Моля, приемете нашите поздрави.“ Ленин вече е бил мъртъв. Ламите не само честват паметта му, но и го признавали като махатма. Това е забележителна история, но всички истории, свързани с Рьорих, са забележителни.

Освен това ламите написали на Чичерин, че комунизмът много прилича на будизма и че това е стъпка към по-високо съзнание, по-висок етап на еволюцията. Те заявяват, че са готови да започнат преговори със Съветския съюз за освобождението на Индия, управлявана от Англия. Това зарадвало болшевиките и обещали на Рьорих да му помогнат. Чичерин го нарича „половин комунист – полу-будист“. Има дори теория, че ЧК наема Рьорих в Москва. Но защо ЧК наема такъв човек, който съвсем не е от този свят? В такива хора никой не се усъмнява, че могат да бъдат шпиони. От Москва семейство Рьорих тръгват на експедиция към Тибет. Пътуването им било трудно. Мъжете яздели коне, Елена Рьорих била носена на носилка. Наоколо имало блатиста равнина. Под тях чернеели дълбоки клисури, в които виел вятърът. Когато пътниците достигат височина от 4500 метра, станало трудно да се диша. Синът на Рьорих, Юрий, почти умира. Той пада от коня си и остава да лежи на камъните, съвсем блед и със слаб пулс. Останалите трудно го връщат в съзнание. Свършват парите и лекарствата. Някои членове на експедицията умират, но Рьорих не се поддава – твърдо е решен да достигне Шамбала.

В будистката митология Шамбала е символичният център на света, заобиколен от снежни планини, които приличат на лотос. Според легендата, „центровете на мъдростта” се отварят за тези, стигнат до там. Ламите намекнали на Рьорих, че Шамбала е духовно разбиране и се намира във вътрешния свят, а не във външния. Той обаче не повярвал в това. Бил сигурен, че това място наистина съществува и че е много близо до него. Англичаните обявили Рьорих за съветски шпионин и забранили на експедицията да продължи. Наложило се да се върнат назад.

Имат още няколко опита за достигнат до Шамбала; Рьорих се бори до края. Той си осигурява подкрепата на английската кралица, папата и президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт. Намира пари за нова експедиция. Но и от нея не се получава нищо. Живял е в Индия до смъртта си. В края на живота си той започна да прилича на махатма: има обръсната глава, сива брада и дълбоки, мъдри очи. Тези очи породили легенди. Един свещеник, погледнал в очите на Рьорих и казал: „Какви прозорци към душата!” Разказва се, че погледът на Рьорих е карал косата на хората да посивява. Всъщност, за него се разказвали много легенди. Например тибетците вярвали, че него не го ловят куршуми.

В старостта си той изведнъж решава да се върне в Русия. Започнал да опакова картините си, да пише писма и да се сбогува с Индия. Но това сбогуване го развълнувало толкова много, че преди заминаването си Рьорих легнал на легло и така и не станал повече. В съответствие с индийската традиция тялото му е кремирано на погребална клада пред дома му. След това там е поставен камък. Върху него има надпис: „Тялото на Махариши Николай Рьорих, голям приятел на Индия, беше решен да изгори на това място.“

Рьорих принадлежи на цялото човечество. Той построил православни параклиси, получил благословията на папата и създал будистки картини. Той искал да създаде мирна религия, култ към Светлината и Знанието. Велика идея… може би някой ден някой ще я реализира.

Превод от английски – Нина Жишева

Източник, с любезното разрешение от авторите на https://www.rbth.com/arts/2013/12/05/nicholas_roerich_an_extraordinary_life_31389 

The post Николай Рьорих – Човекът Махатма appeared first on Зелен Свят.