Хиляди берачи на чай се трудят по отдалечените плантации целогодишно. Мнозина са коренни адиваски жени, потомци на робски работници, които са били преместени в региона от други места в Индия преди повече от век от колониалните британци. Собствениците на плантации предпочетат да наемат жени заради тяхната надеждност и предполагат превъзходно „усещане“ за оскубване на листа от чай. Жените се движат през високите чаени храсти, бронирани в престилки и ръкавици срещу твърдите остри клони. Те живеят със семействата си в бараки, без водопровод. Най-близката прилична болница е на четири часово пътуване с автобус. Те са изключително бедни, тъй като заплатите им са равностойни на 2,44 долара на ден.

“Заплатата е ниска, но какво друго можем да направим?”, Каза Лалита, 40-годишна берачка в Looksun Estate. “Трябва да оцелеем.” Тя каза, че леопардите често се появяват в градините за чай и се налага да ги плашат с фойерверки. Дивите слонове също не са рядкост. Кобрите изплуват от дупките си по време на мусона. „Те не ни правят нищо, ние не им правим нищо“, каза тя. “И тогава се връщат у дома.”

Комунистическата партия на Индия е поставила своя флаг и сърп на входа на имението за чай. Кадърът му агитира за ежедневно увеличение на заплатата от 50 рупии: около 70 цента. Надзорникът на плантацията, меланхоличен човек, седнал в архаичната фабрика за чай в имението, каза, че това никога няма да се случи…

The post Плантация на чай в Индия appeared first on Зелен Свят.

Вероятно най-голямата пречка е правата върху земята. В развиващите се страни само 10 до 20% от земевладелците са жени, а в някои части на света жените все още не могат да притежават или контролират земята. Когато даден земеделски производител не е оправомощен да взема решения за земята, в която работи, е невъзможно тя да сключи договор за земеделско производство, който би могъл да осигури по-високи доходи и надеждни източници на доходи.

В допълнение, утвърдените роли на половете в развиващите се страни могат да попречат на жените да донесат своите култури на пазара или дори да напуснат селата си без разрешението на съпруга си. Докато жените фермери в САЩ не се сблъскват със същите ограничения, 33-годишният Лори Фленор, земеделски производител на осмo поколение в Бристол, Тенеси, твърди, че постоянните предразсъдъци в селското стопанство улесняват стопанските сделки със съпруга си Бен.

„Въпреки че управлявам фермата и вземам решения, те [фермери] не искат да говорят с мен за това кога да секат сено, или кога да продават добитък, или колко дъжд сме придобили. Искат да говорят с мъж” обяснява тя.

И все пак, дори и при жените, които полагат допълнителни усилия (в световен мащаб жените работят повече часове годишно, отколкото мъжете), те значително изостават от мъжете си по отношение на добивите и доходите. Средно фермите, управлявани от жени, произвеждат 20-30% по-малко от стопанствата, управлявани от мъже. Причините за това „несъответствие между културите“ нямат нищо общо с пригодността за селско стопанство и всичко, свързано с препятствията, свързани с пола.

Вродената дискриминация на половете в икономическата система например редовно ограничава достъпа на жените до кредит. Това е особено вярно за дребните фермери в развиващите се страни, където културните норми и липсата на обезпечение често пречат на жените да заемат пари. Без адекватни средства за капиталови инвестиции жените фермери са по-малко склонни от мъжете да купуват и използват торове, устойчиви на суша семена, устойчиви земеделски практики и други съвременни земеделски инструменти и техники, които увеличават добива на култури.

The post Жените които изхранват света appeared first on Зелен Свят.

Град Бхангарх, който се намира в община Раджгарх в щата Раджастан, е създаден за първи път през 1573 г. по време на управлението на Бхагвант Дас като резиденция на втория му син. Крепостта, която всъщност е малък град, съставен от храмове, дворци и множество порти, обхваща голяма площ в подножието на планината. Но въпреки красотата си и живописната природа, крепостта е напълно изоставена от 1783 г., като местните жители преместват селото си другаде.

Според легендата град Бхангарх бил прокълнат от свят човек на име Баба Балнат, който е дал разрешение за строежа на града, стига височината на сградите да не хвърли сянка върху святата обител на града. Балнат предупредил, че ако това се случи, той ще унищожи целия град. Когато потомъкът принц издигнал двореца на височина, хвърлил сянка върху обителта на Бхангарх, светият мъж проклел целия град. Мнозина смятат, че самият Балнат е погребан там и до днес.

Втора легенда е свързана с магьосник на име Сингхия, който бил влюбен в Ратнавати, принцесата на Бхангарх. Според тази приказка Сингхия направил заклинание върху аромат, закупен от прислужницата на принцесата, така че при докосването му принцесата да се влюби в него. Но Ратнавати видяла какво прави магьосникът и провалила плана му. Чувствайки се огорчен, магьосникът проклел града и мнозина смятат, че призракът му преследва злощастния град. Някои местни жители смятат, че принцеса Ратнавати се превъплътила в ново тяло и че Форт Бхангарх чака нейното завръщане, за да сложи край на проклятието.

Превод – Нина Жишева

The post Какво броди из Бхангарх appeared first on Зелен Свят.

Миналите разходки из града са включвали пешеходни пътувания през Джеда, Саудитска Арабия; Йерусалим, Израел; Тбилиси, Грузия; и Баку, Азербайджан. Присъединявам се към това пътуване през Колката от картографа Out of Eden Walk Джеф Блосъм и от журналистката Сутирта Чаттерджи.

Разходките ни из града се ръководят от местни жители, повечето от които наскоро срещнати приятели: археолози, активисти за човешки права, домакини на радио токшоу, шайби за прозорци на небостъргачи, планинари. Разходките се записват с непринудено темпо – често правим пауза, за да разговаряме с минувачи, хидратираме се с чаи и изследваме задънена улица. Разстоянията могат да се променят удобно за един ден. (Пешеходният Йерусалим, особено сложен град, отне три дни.) Този път препускаме през Калката, историческата столица на Западен Бенгал, Индия.

Прозвището „град на радостта“, Калката – или Калкута, както се знаеше – е културната столица на Източна Индия: главозамайваща, изпаряваща гореща сплав от човешки копнеж, висока и ниска. Голяма част от славната му архитектура датира от британския Радж. Там майката Тереза ​​лекуваше прокажени и болни от СПИН в своите мисионерски болници. Мъже в лодки потъват линии в реката му, калната Хугли – не за да изтеглят риба, която почти няма, а за да съберат стар, рециклируем метал, използвайки магнити. Понякога се говори, че намират злато.

The post Индийският “град на радостта” appeared first on Зелен Свят.

Страната има проблем с пластмасовите отпадъци, като всеки ден произвежда 26 000 тона. А в Памохи, в североизточната част на Асам, хората ги събират, за да ги изгорят и да се стоплят в суровите зими в Хималайските подножия.

Но преди три години, когато Пармита Сарма и Мазин Мухтар пристигнаха в района и създадоха училище „Фондация Акшар“, те измислиха новаторска идея: да помолят родителите да платят училищните такси за децата си с пластмасови отпадъци.

Мухтар се отказа от кариера като аероинженер, за да работи със семейства в неравностойно положение в САЩ, преди да се върне в Индия, където се срещна със Сарма, завършил социална работа.

Заедно те развиха идеята си, като поискаха всяко дете да внесе поне по 25 артикула всяка седмица. Въпреки че фондацията е благотворителна организация, подкрепена от дарения, тя твърди, че „таксите за пластмасови отпадъци“ насърчават чувството за принадлежност към общността.

Училището вече има над 100 ученика. То не само помага за подобряване на местната среда, но и започва да трансформира живота на местните семейства чрез справяне с детския труд.

Вместо да напускат училище в ранна възраст, за да работят в местните кариери за 2,5 долара на ден, на по-големите ученици се заплаща да обучават по-малките деца в училището. Докато напредват академично, тяхната заплата се увеличава.

По този начин семействата могат да си позволят да държат децата си в училище за по-дълго време. Учениците не само се научават да управляват пари, но и получават практически урок за финансовите ползи от получаването на образование.

Вдъхновена от Най Талима на Махатма Ганди, или от основно образование, философия, учебната програма на Акшар смесва практическото обучение с конвенционалните академични предмети. Целта е да се подкрепят тийнейджъри чрез училището да продължат в колеж или с чиракуване.

Практическото обучение включва обучение как да се инсталират и управляват слънчеви панели и да се подпомогне работата в училищния бизнес по озеленяване – необходимо за подобряване на местните обществени пространства. Училището също си партнира с благотворителна организация за образователни технологии, за да осигури на учениците таблети и интерактивни учебни материали, за да повиши тяхната компютърна грамотност.

 Извън класните стаи учениците управляват и приют за животни, като спасяват и лекуват ранени или изоставени кучета, преди да им намерят постоянен дом. А училищният център за рециклиране произвежда еко-тухли, които могат да се използват за прости строителни проекти.

Основателите вече са предприели своя подход и  столицата Делхи, като се стараят да превърнат мястото в училище само за шест месеца. Тяхната реформа в плащането на таксите в училищата Akshar е на път да бъде възприето в още пет училища през следващата година, с една крайна цел: трансформиране на държавните училища в Индия.

Превод – Нина Жишева

The post Пластмасови отпадъци вместо училищна такса appeared first on Зелен Свят.

Докато някои села предават уменията на земеделието или някое друго майсторство на следващото поколение, старейшините на Майонг предават магьосничеството и магията на младежите си.

Мнозина предполагат, че името Майонг произлиза от санскритската дума „maya“, което означава „илюзия“. Това със сигурност изглежда е случаят в Майонг, където според легендата, хората са били превърнати в животни, чудовищните ​​зверове били укротени, а мъжете изчезнали във въздуха, като изричали думите ​​”Luki Mantra”.

Майонг е център на Индия по магьосничество от самото му създаване преди много векове. В ранните дни на Майонг, легендата казва, че ако сте скандирали “Uran Mantra”, ще можете да летите във въздуха и да кацнете директно до вашата истинска любов.

Според легендите, вещици и вещери, специалисти по черна магия, се скрили в горите на Майонг преди векове. През 1337 г. армията на Мохамед Шах от 100 000 конници загива в ръцете на магьосничеството на място, близо до Майонг, което е доказателство за местните жители за високото разпространение на черната магия в района. Археолози дори са намерили мечове в Майонг, които приличат на онези, използвани за жертване на хора в други части на Индия.

И днес Майонг продължава да бъде също толкова тъмно и зловещо място, но малко по-отворено, със случайни пътешественици, минаващи през селото. Местните жители на Майонг предлагат гледане на ръка и твърдят, че са в състояние да предскажат бъдещето с помощта на счупено стъкло и раковини.

Вещиците-лекари също са в изобилие в Майонг. Местните лечители лекуват болката, като поставят медно блюдо на източника на травмата и чакат ястието да „изяде“ болката. Ако болката е прекалено тежка, ястието ще се прегрее и ще се счупи на земята. Вещиците също търсят и откриват изгубени вещи в селото. Ако някой загуби нещо, вещица поставя цвете в метална купа. Според местните жители, купата ще се движи по земята, напълно самостоятелно, докато стигне до мястото на изгубените или откраднати предмети.

Има безброй заклинания в Майонг, но според митологията никой от тях не може да промени времето. Както казва Наба Дека, местен жител на района, “има заклинания, които превръщат листа в риба или зъл човек в животно, но магията не може да се бори срещу яростта на природата, така че няма заклинание срещу годишните наводнения.”

Всяка година шепа индийци пътуват до Майонг, за да практикуват черна магия и да научат тайните на магьосничеството или да посетят прилежащия резерват “Побитора”, където се намира най-гъстата популация от индийски носорози. Всъщност, животните и магията на Майонг често вървят ръка за ръка. Това може да се види на фестивала Mayong-Pobitora, който празнува сливането между дивата природа и магията.

Превод – Нина Жишева

The post Майонг – земята на черната магия appeared first on Зелен Свят.

Традиционното бинди

Традиционно, това е ярко червена точка, сложена в центъра на челото близо до веждите. Но бинди могат да бъдат и други цветове със знак или бижу, носени върху тях. Много хора свързват червеното бинди с древната практика да предлагат кръвни жертви, за да успокоят боговете.

Интересно е да се отбележи, че в древното арийско общество младоженецът е слагал „тилака“ (дълга вертикална марка) на челото на булката като знак за брак. Настоящата практика може да бъде продължение на тази традиция. Показателно е, че когато индийката има нещастието да стане вдовица, тя спира да носи бинди и други декорации, свързани с омъжените жени.

„Шестата чакра” и нейното значение в индийската култура

Смята се, че областта между веждите е шестата чакра, известна като аджна, която означава „командване“, и се смята, че е седалище на скрита мъдрост. Тантрическите култове вярват, че по време на медитация латентната енергия се издига от основата на гръбначния стълб към главата, а аджна е изхода за тази мощна енергия. Смята се, че червената точка между веждите запазва енергия в човешкото тяло и контролира различните нива на концентрация. Тя е и централната точка на основата на самото творение и символизира благоразположението и щастието.

Хиндуистката традиция твърди, че всички хора имат трето вътрешно око; двете физически очи са използвани за виждане на външния свят, докато третото се фокусира навътре към Бога. Като такава, червената точка означава благочестие, както и постоянното напомняне да държим Бог в центъра на мислите си.

Символизъм на Бинди и смисъл на цвета му

Привличащото окото бинди е една от най-визуално очарователните от всички форми на декорация на тялото. Индусите придават голямо значение на тази орнаментална марка между веждите – място, което от древни времена се счита за главна нервна точка в човешкото тяло.

Освен че червената точка е благоприятен знак за брак, се смята, че тя гарантира и социалния статус и неприкосновеността на институцията на брака. Докато индийската булка престъпва над прага на дома на съпруга си, покрита с бляскави дрехи и орнаменти и украсена с червеното бинди, то й предоставя място като пазител на семейното благосъстояние и потомство.

В днешно време обаче символиката на бинди вече не се спазва стриктно и се използва в голяма степен като аксесоар за красота или част от женската мода. Традиционно червената точка е направена от кравешка кръв и пръст; но дори и това се е променило. Сега повечето индуски жени предпочитат да носят на мястото бижу.

Съвременната точка също не знае никакви граници: могат да я носят и мъжете и жените. Някои съвременни мъже го носят на благоприятни поводи, като например за ритуално богослужение или сватба, на празнични поводи или при тръгване или връщане от пътуване или кампания. За разлика от това, традицията на мъжете, украсени с тилака, е избледняла в последно време – сега много повече жени, отколкото мъже, споделят тази украса.

Други промени се наблюдават при някои самотни жени, носещи черни точки, докато омъжените жени носят червени. Днес жените често носят точки, които съвпадат и с цвета на техните сари.

Необходима е много практика, за да се постигне перфектната кръгла форма на ръка, но в модерните времена (и с променящата се мода) жените изпробват различни форми и дизайн. Понякога „червената точка“ изобщо не е точка – а права вертикална линия или овал, триъгълник или миниатюрно произведение на изкуството, направено с фина остра пръчица, опушено и поръсено със златен и сребърен прах, обсипано с мъниста и инкрустирано с блестящи камъни!

През последните години Бинди стана популярно и извън Южна Азия и често се носи като модна декларация от известни личности и други. Някои мъже и жени в традиционните култури, носещи бинди, са критикували този акт като елемент от културното присвояване; но те вероятно не успяват да осъзнаят, че в западните култури на шоубизнеса и меркантилността всичко е въпрос на пари – и за съжаление моралът или традициите са склонни да изчезват по-бързо в името на печалбата.

Не бива да се пренебрегва факта, че има много противоречия около това кой има право да носи бинди. Провокативният въпрос се разглежда от писателя и студент по право Видя Рамачандран, който пише:

„За съжаление на този въпрос няма прост отговор. Редица южноазиатски жени, писали по този въпрос, са формулирали свои собствени критерии за приемливо използване на бинди. Аарти Оливия предполага, че не-южноазиатците могат да носят бинди, ако или се оженят за южноазиатски, или посещават индийски фестивал или ритуал. Междувременно, признавайки по-широкото културно значение на бинди, Reclaim the Bindi предполага, че всички южни азиатци, включително тези, които нямат индуско наследство, могат да носят бинди по свое усмотрение. Смятам, че е по-полезно тези предложения да се използват единствено като такива – предложения, или груби насоки за поведение, а не твърди правила. Буквално е невъзможно да се изработи изчерпателен списък на приемливи ситуации за носене на бинди.”

Подобно на много други практики, които са били обсъждани в светлината на културните права и културното присвояване, отговорът на въпроса кой може да носи бинди, остава тема на дебат.

Превод – Нина Жишева

The post Бинди – религия, мистика, красота, мода? appeared first on Зелен Свят.

Как будизмът почти е бил изхвърлен от Индия

Векове наред будизмът е една от най-големите религии в Индия и преди настъпването на християнството, той постепенно се разпространява в голяма част от Северна Индия. Ашока, известният Мауриански император, възприел вярата и направил много за популяризирането й. Бактрийците и индо-гърците също изиграли съществена роля в нейното развитие.

Будистките училища процъфтяват в Индия в продължение на стотици години. След 9-ти век от новата ера обаче будизмът започва да намалява, докато хиндуизмът придобива повече последователи. Освен това, мюсюлманските нашествия в Индия, които започват през 11 век, предизвикват бърз спад на броя на будистите, особено в Северна Индия.

Много турски султани разглеждали будистите като атеисти просто защото не разбрали вярата им и последователите на будизма избягали на юг или се оттеглили в отдалечени райони на Хималаите. Днес будистите са малцинство в Индия, но много Dalits са се обърнали към религията през последните десетилетия.

Бавиконда – икономически и обучителен център

Комплексът Бавиконда датира от 3-ти век пр. Хр., Златният век на будизма в Индия. Той е бил манастир и място за поклонение. Бил е също и дом на много монаси (вероятно и монахини) и в един момент е бил богат икономически център.

Една теория твърди, че мястото е било свързано с махаянската школа по будизъм. Смята се, че някои от главните мислители, свързани с развитието на това училище, като Нагарджуна, са живели в общности в Андра Прадеш, а регионът играе решаваща роля в развитието на тази форма на будизма.

Възможно е манастирът да е един от обектите, допринесли за развитието на училището „Махаяна”, което все още е влиятелно в Тибет, Монголия и Китай.

Вероятно поради натиска от страна на мюсюлманските нашественици и намаляването на броя на благочестивите будисти, обектът е бил изоставен, въпреки че никой не е сигурен в точната дата. През 1906 г. британските археолози открили комплекса, който бил вече разкопан.

Комплекс Бавиконда е един от най-старите и най-свещени будистки обекти в целия субконтинент. Името е препратка към многобройните кладенци, открити на хълма. Обектът се простира върху голяма площ, както и на няколко прилежащи хълма и се състои от няколко ступи. Светилища, храмове, зали, галерии, огнеупорни материали и платформи украсяват мястото.

Общо в комплекса има 26 структури, а стиловете на архитектурата показват, че комплексът е разработен на три отделни етапа. Главната ступа Бавиконда (Махаступа), или светилище, е кръгла и все още е в забележително състояние. Има и останки от кухни и складове.

На източния хълм се намират редица скални пещери със ступи. В една от тях е Дагоба, ступа, която често се свързва със земните останки на Буда, и една пещера, която е издълбана в скалата и в нея се е помещавала голяма статуя на Просветления. Стълбище води до мястото и до 24-те отделения и стълбове в пещерата.

Много монаси живеели в комплекса и изглежда са си били самодостатъчни. Открити са големи количества пепел, дървени въглища и керамични парчета, както и много монети, някои от които са чак от Рим и това вероятно са били жертви на поклонници или будистки царе.

На мястото са открити урни, съдържащи пепел, което показва, че благочестивите будисти и монаси са били погребани в комплекса, но най-важната находка е реликва на Буда.

Превод – Нина Жишева

The post Бавиконда – свещеният манастир от златна ера в Индия appeared first on Зелен Свят.

Сега изследователите са открили, че земеделските стопанства – разширяващите се земеделски земи – и агресивните програми в областта на горското стопанство са направили Китай и Индия водещи страни в тази нова екологично съобразна политика.

“Нашият анализ на по-точни и скорошни сателитни данни разкрива екологичен модел, който е забележителен в Китай и Индия и се припокрива с обработваемите земи в световен мащаб”, казва Чи Чен, студент в Бостънския университет, който е автор на новото изследване. “Това предполага по-важна роля на прекия водач в екологизирането на света.”

Зелен растеж

Чен и неговият екип проучили спътниковите данни от сензори, които сканирали Земята два пъти на ден между 2000 и 2017 г. и измервали площта на зеленината. Анализът разкрил, че растежът на нови растения е добавил площ от размера на тропическите гори на Амазонка в нови зелени площи от 2000 г. насам. Растителността е концентрирана в седем региона на шест континента и също включва части от Американския Среден Запад.

Но в неочакван обрат данните показват, че Китай и Индия са отговорни за близо една трета от новата растителност.

Въпреки че Китай съдържа само около 7% от растителността на земното кълбо, бързоразвиващата се нация съставлява 25% от глобалното увеличение на растителността, съобщават изследователите в списание Nature Sustainability. Увеличаването на растителността в Китай е равно на това на Русия, Канада и Съединените щати, въпреки че трите страни имат най-много зелени площи.

Находката означава „Китай и Индия, двете най-гъсто населени и развиващи се страни, а не развитите страни, са лидери в екологизирането на земите”, каза Чен.

Бум на земеделските земи

Програмите за горското стопанство могат да обяснят разрастващия се зелен пейзаж на Китай. “Китай разработва амбициозни програми за опазване и разширяване на горите с цел смекчаване на деградацията на земите, замърсяването на въздуха и изменението на климата”, каза Чен. Всъщност изследователите открили, че голяма част от екологизирането на Китай, около 42%, е от гори.

Все пак значителна част от китайската растителна материя, идва и от обработваеми земи, съобщават изследователите. Зеленината в Индия от обработваеми земи също престалява по-голямата част от новия растеж в страната.

Откритието означава, че „управлението на човешкото ползване на земята играе ключова роля в екологизирането на Земята – също толкова важно, колкото и оплождането с CO2 и изменението на климата“, каза Чен. Но все пак, добавената растителност не компенсира загубата на растителност от тропиците или последиците от това за устойчивостта на екосистемите и биоразнообразието, пише екипът.

Превод – Нина Жишева

The post Земната зеленина расте, но опасността си остава! appeared first on Зелен Свят.

В Малака, древно пристанище за търговия с подправки на западния бряг на страната, опитайте ястия, които съчетават китайски и индийски съставки с малайски кулинарни чувства, като попия – пълнени китайски ролца, заливани с типично малайски сос от фъстък.

След това пътувайте с автобус до Куала Лумпур, най-големия град на Малайзия. Кулинарната идентичност на трите му милиона жители е оформена от трите етнически групи, които живеят там: малайците, китайците и индийците. Разходете се из Чайнатаун ​​и се насладете на отличните цени. Вземете екскурзия до Кампунг Бару, един от малайските анклави в града, и се насладете на нази лемак – кокосов ориз по малайски стил с аромат на джинджифил. Посетете района на Брикфийлд за автентичен вкус на Южна Индия или се насладете на елементите на всичките три в уникалните ястия в Куала Лумпур като каре лакса – една от най-вкусните ястия с юфка в Югоизточна Азия.

Прекратете пътуванията си в Джордж Таун, град на малкия малайзийски остров Пенанг. Уличните храни достигат до своя южноазиятски апогей тук: изглежда, че всеки квадратен сантиметър от публичните недвижими имоти е зает от продавачите, които предлагат своите изкусителни изделия.

Автор: Мартина С. Попова

The post Какво да си похапнем в Малайзия appeared first on Зелен Свят.