Фотографските автопортрети са съществували толкова дълго, колкото камерите са били в човешки ръце. Но какво да кажем за селфитата в космоса? На Twitter миналата година астронавтът на НАСА Едвин „Бъз“ Алдрин, който стана вторият човек, който ходи по луната през юли 1969 г., първоначално претендира за космически полет: вземането на първото селфи в космоса по време на мисията „Джемини XII“ през 1966 година.

„За мен снимката трябва да бъде дигитална, за да бъде селфи“, твърди Дженифър Левасюр, куратор в Националния музей на въздуха и космоса на Смитсониън. Според Левасюр, концепцията за селфи е пряко свързана с интернет културата и човешкото желание за взаимодействие в социалните платформи. “Това, което прави селфито е споделянето”, казва тя.

Въпреки това, астронавтите носят камери на борда на космически кораби от 60-те години на миналия век и са направили много снимки по пътя си. През 1966 г. Алдрин използва камера Hasselblad, която е проектирана специално за космоса, с изключително голям спусък, за да побере дебелите ръкавици на астронавта. Hasselblad също така изрисува първата камера в космоса с матово черно, за да минимизира отраженията в прозореца на орбитата. Но камерите, използвани в космоса, трябва да оцелеят в екстремни условия, така че Hasselblad прави по-късно модели от сребро, за да помогне на камерата да се приспособи към тези температурни промени.

Голяма промяна в технологията на космическите камери дойде след трагичната загуба на космическата совалка Колумбия, която се разпадна след завръщането си на Земята през 2003 г., отбелязва Левасер.

„Страх, че никога няма да успеят да върнат филма [от космоса] и да загубят цялата тази упорита работа“, казва тя.

Днес астронавтите също имат достъп до интернет и социални платформи в космоса и могат да публикуват истински космически селфита, направени с помощта на цифрови камери, покрити с термични одеяла. Вземането на селфи и споделянето им в социалните медии е начин, по който астронавтите в космоса могат да участват в същите дейности, които хората правят всеки ден на Земята, казва Левасер.

The post Селфите в космоса appeared first on Зелен Свят.

Метеоритът на Wedderburn е 210 g космическа скала, която е открита близо до отдалечен рудник във Виктория през 1951 година.

Изследователите на Caltech (Калифорнийския технологичен институт) са сканирали скалата и са открили минерал – „едскотит“ – който никога не е бил виждан в природата.

Този метеорит идва от ядрото на друга планета и носи в себе си невиждания минерал.

Минералът вероятно е бил изкован в разтопеното ядро ​​на древна планета, отдавна унищожена.

Сега изследователите смятат, че космическата скала е дошла от ядрото на друга планета, унищожена при древен сблъсък.

Екип от Caltech сканира малка част от метеорита за редки минерали през 2018 г. и откри минерал, виждан в железни стопилки, но никога в природата.

Д-р Стюарт Милс, старши уредник по географски науки на Виктория, казва: „Този ​​метеорит съдържаше много въглерод. Находката е доста уникална“, сподели той пред The ​​Age.

Д-р Милс каза: „Открихме 500 000 до 600 000 минерали в лабораторията, но по-малко от 6000, които природата е направила сама.“

Минералът е кръстен на космохимика Едуард Скот от Университета на Хаваите.

Превод – Нина Жишева

The post Невиждан в природата минерал открит в метеорит appeared first on Зелен Свят.

Като се наблюдава Луната от Земята, даже с невъоръжено около могат да се забележат по-тъмни и по-светли зони. Именно италианецът Фалилей през 1609г. с астрономически телескоп първи разграничава лунните планини и кратери. После с все по-мощни телескопи се изготвят все по-точни карти на лунния релеф. Но до средата на ХХ век и най-великите астрономи познават само едната страна на Луната…

Наистина, като обикаля около нашата планета, Луната леко се върти и около себе си. Така, когато е на половината от обиколката около Земята, тя същевременно се е завъртяла наполовина около себе си, а ние виждаме все една и съща страна. Трябва да се изчакат космическите сонди да заснемат обратната част, за да се види “скритото лице” на Луната. Именно съветският изкуствен спътник “Луник 3” през 1959г. изпраща първите изображения. А през юли 1969г. космонавти от американската експедиция “Аполо 11” стъпват за първи път на Луната: пейзажът е впечатляващ.

Големите пространства, смятани някога за “морета”, са обширни равнини и басейни до 1500км (3 пъти България). На Луната се откриват и планини (някои високи до 8000м), а най-вече кратери с различни размери: от няколко милиметра со 200км в диаметър!

Ето как са се образували кратерите: преди повече от 4 милиарди години Луната е “бомбардирана” от скални блокове с различен размер (от няколко милиметра до стотици метри). Тези скални блокове, метеоритите, движещи се с голяма скорост около Слънцето, са привлечени към центъра на Луната от притегателната сила, Разбивайки се на повърхността, те издълбават неизброими кратери, най-големите с диаметър 200км и с височина почти колкото Хималаите. От 3,8 милиарда години почти няма метеорити разбиващи се на Луната. Това е така, защото всички метеоритти със съседни орбити на Земята и Луната са били привлечени от тях.

The post Какво има на Луната appeared first on Зелен Свят.

Ако нещо е изглеждали сигурно на хората от Античността, то е, че Земята, на която живеят, е неподвижда. Слънцето сякаш се движи непрестанно по доста сложни пътища. Дверните са установили, че то изгрява и залязва, като се намира на различна височина на небето според сезона, а часовете между изгрева и залеза също много се различават в зависимост от годишните времена.

Звездите също сякаш се движат, като описват голям кръг на небето около определена точка. След подобно проучване астрономите откриват небесни тела, по-странни от звездите: планетите, които скитат странно по небето и сякаш напредват, спират, връщат се и пак потеглят; да не говорим за съседката ни Луната, която не само изгрява и залязва, но се явява ту пълна, ту изтъняла.

Тъй като винаги съществуват оригинални умове, идеята, че самата Земя се движи, бързо хрумва на някои учени: ако нашата Земя се върти около себе си, това би спестило на звездите по небосвода да танцуват бясно, а на Слънцето – да изгрява и залязва; тя би могла също да се завърта около Слънцетп за една година и това би опростило небесния механизъм на движение. Историята на астрономията се върти около големия спор върху тези схващания. Тя винаги е била увлекателна и страстна, много научна, понякога опасна за тези, чиито идеи разтърстват приетия ред. Спорът не е завършил и може би някога няма да спре.

The post Какво е астрономията? appeared first on Зелен Свят.

Една от планетите изглежда мистериозна „липсваща връзка“ за разлика от всичко в нашата Слънчева система.

Новите светове бяха забелязани от транзитния сателит за изследване на екзопланети на НАСА (TESS), който беше изпратен в космоса през 2018 г. с цел да намери нови светове около съседни звезди, които биха могли да поддържат живота.

Една от триото е скалиста супер-Земя (като нашата планета, но малко по-голяма), както и две газови планети като Нептун, но по-малки (и все пак около два пъти по-големи от Земята).

За съжаление учените се съмняват дали биха могли да подкрепят живота – но смятат, че в същата система може да има и други планети.

Въпреки че се смята, че температурният диапазон в самия връх на най-отдалечената планета може да поддържа някои форми на живот, самата атмосфера се смята за твърде гъста и плътна, създавайки интензивен парников ефект.

Откритието, публикувано в Nature Astronomy, също има своите изследователи, любопитни за типа планета „липсваща връзка“, каквато нямаме в собствената си слънчева система.

Тук имаме малки скалисти планети като Земята, Меркурий, Венера и Марс или много по-големи планети, доминирани от газ като Сатурн, Юпитер, Уран и Нептун, но по средата няма нищо.

„TOI-270 скоро ще ни позволи да изучим тази „липсваща връзка“ между скалистите планети, подобни на Земята, и мини-нептуните с доминиращи газове, защото тук всички тези типове са формирани в една и съща система“, казва водещият изследовател Максимилиан Гюнтер от Масачузетския Технологичен институт.

Най-близката от трите планети – TOI-270 b – отнема малко повече от три дни за орбита на нейната звезда, като TOI-270 c отнема 5,7 дни, а TOI-270 d за 11,4 дни.

TESS стартира на 18 април миналата година и е предназначен да наблюдава почти цялото небе.

Сателитът търси удобно време, което може да издаде присъствието на планета, преминаваща пред своята звезда-домакин.

Превод – Нина Жишева

The post Откриха три нови планети съвсем наблизо appeared first on Зелен Свят.

Предишни изследвания показват, че нашата домашна галактика е съставена от два отделни комплекта звезди, но точната хронология на галактическото сливане оставаше неуловима.

Изследователи от Instituto de Astrofisica de Canarias (IAC) използваха космическия телескоп Gaia за точно измерване на положението, яркостта и разстоянието от около един милион звезди в Млечния път в рамките на 6500 светлинни години от Слънцето.

Те идентифицираха два различни звездни комплекта – един “син” и съдържащ по-малко метал и един “червен”, съдържащ повече.

След изучаване на тяхното движение и състав, екипът установява, че и двете групи звезди са еднакво стари, но сините са били поставени в “хаотично движение” – доказателство за Млечния път, поглъщащ по-малка галактика в далечните времена.

“Новото в нашата работа е, че успяхме да определим точното време, когато звездите, които принадлежат на галактиките, са се слели, познавайки епохите, когато се е случило това,” съобщи за АФП Карме Галарт, водещ автор на изследването, публикувано в Nature Astronomy.

Тя обясни обаче, че сблъсъкът се е развивал милиони години.

“Това е много постепенен процес, не е било като автомобилна катастрофа – това е нещо, което оказва влияние върху галактиката като цяло, а тя е толкова масивна, че процесите текат много бавно в човешки смисъл, но не толкова бавно в космическо време.”

Екипът смята, че останките на джуджетата галактика, известна като Гая-Енцелад, в крайна сметка формират ореола на днешния Млечен път.

Те също така определиха, че сблъсъкът е допринесъл за “бурни изблици” на звездното образуване за около още четири милиарда години, след което газ от тези образувания се установява в тънкия диск на Млечния път, който минава през центъра на галактиката.

В Млечния път има най-малко 100 милиарда звезди, а центърът му съдържа интензивен радиоизточник, за който се смята, че е супермасивна черна дупка Стрелец А.

Превод – Нина Жишева

The post Астрономите разкриха бурното раждане на Млечния път appeared first on Зелен Свят.

Венера носи белези на интензивна вулканична дейност – потоци лава на стотици километри, вулкани с широки кратери, както и издигания на почвата от натиска на магмата под кората на повърхността. Интересните кръгли и плоски формирования, вероятно образувани от изригване на лепкава лава, се наричат pancakes (палачинки). Диаметърът им е десетки километри, а височината – приблизително 1км.

На Венера има големи кратери, остатък от удари на мереорити.

Също като Земята, Венера се върти около Слънцето. Нужни са й 225 дни за пълна обиколка, докато при Земята това са 365 дни. Също като Земята, Венера се върти и около себе си. Но гокато Земята се завърта за 24 часа, Венера се върти много по-бавно: нужни са й 243 дни за пълно завъртане около оста, или 8 месеца.

Продължителността на “венериния ден” отговаря на 116 земни дни. Освен това Венера се върти в обратна посока. През 1961г. един астроном-аматьор забелязва върху облачния слой на Венера по-тъмни и подвижни петна. Чрез тях той доказва, че на височина 90км атмосферата на Венера се завърта за 4 дни.

Тъй като Земята и Венера се въртят около Слънцето с различна скорост разстоянието помежду им е различно варира между 40 и 260 милиона километра. Въпреки големите колебания в разстоянието, Венера, гледана от Земята, има постоянно сияние. Това се обяснява с факта, че когато е най-далеч и изглежда по-малка, тогава получава повече слънчева светлина. Когато се доближи до Земята, тя показва само малък полумесец светлина. Тези два аспекта се наблюдава лесно с малък телескоп.

The post Какво има на Венера? appeared first on Зелен Свят.

Колкото една планета е по-тежка, толкова повече тя “привлича” по-леките тела. Когато изпуснем предмет, той пада надолу, привлечен силно към центъра на Земята, която е много по-голяма. Тъй като Луната е по-малка от нашата планета, нейната притегателна сила е по-малка. Ето защо тя не може да задържи като Земята малките частици газ, образуващи нашата атмосфера. Когато метеоритите падат на Луната, нищо не може да ги спре. Обратно, когато падат на Земята, те се забавят, а след това изгарят в атмосферата: тогава в небето могат да се видят падащи звезди…

Тъй като на Луната няма въздух, няма и най-малка следа от живот: нашият спътник е пустиня.

Луната не грее със собствена светлина: ние можем да я видим, защото Слънцето я огрява. Но докато тя описва обиколката около планетата ни, като показва все едно лице, Земята продължава по “пътя” си около Слънцето. То, като огромен и далечен прожектор, не осветява Луната по еднакъв начин.

Когато си наблюдаваме на небето, оставаме с впечатление, че Слънцето и Луната имат еднакви размери. Въпреки това Луната е много по-малка, но е и по-близко го Земята. Това е достатъчно, за да имат златния диск на деня и сребърният на нощта видимо еднакви диаметри. Ако Луната мине точно между нас и Слънцето, нейният диск може напълно да покрие слънчевия: това е слънчевото затъмнение. Тогава настъпва мряк през деня! Но това се случва много рядко, защото “маршрутът” на Луната около Земята е наклонен спрямо “пътя” на Земята около Слънцето. Луната следвателно минава по-често отдолу или отгове на лъчистата звезда. Лунните затъмнения обаче са по-чести. Тогава Земята скрива слънчевите лъчи и хвърля сянка на Луната, а ние минаваме от пълнолуние към пълен мрак!

Знае се, че Луната и нашата планета са на една възраст. Но не може със сигурност да се докаже как двете са се образували прези 4,55 милиарда години. Измислени са много сценарии. Отначало се смята, че Луната се е “откъснала” от Земята, докато последната, все още много гореща, бързо се е въртяла около себе си: без кора, планетата ни се е деформирала и е изхвърлила малка топка, превърнала се в естествен спътник на Земята.

Но изследването на пробите, взети от Луната и различни от земните отхвърля тази хипотеза. Според друга хипотеза Луната се е образувала на друго място в Слънчевата система, после при пореминаване близо до Земята е започнала да се върти около нея. Но тази версия не отговаеря на изчисленията на астрономите за положението и скоростта на нашата планета и нейния спътник. Днес се смята, че Луната се е образувала от космичен удър с Земята.

The post Как се е появила Луната? appeared first on Зелен Свят.

Височината на планината е над четири хиляди километра. Състои се от лед, който се издига от дълбините на планетата по време на поредица от студени криовулканични изригвания.

НАСА представи снимка на гиганта на име Ахуна Монс.

Ахуна Монс е най-високата планина на планетата-джудже Церера, която се върти около нашето Слънце в главния астероиден пояс между орбитите на Марс и Юпитер.

Според една от хипотезите на учените Ахуна Монс е леден вулкан, образуван скоро след силно въздействие върху противоположната страна на планетата джудже, който фокусира сеизмичните вълни.

Материалът на планината може да представлява различни светлоотразяващи вещества като воден лед или сол, които вече сме виждали в други снимки на Церера, изпратени от сондата Dawn.

Спомнете си, че Церера е била открита в самото начало на XIX век. Не е открита случайно – астрономите отдавна са предполагали, че трябва да има друга планета между Марс и Юпитер.

Независимо от факта, че планетата е била открита преди повече от 200 години, първото пълно проучване е проведено едва през 2015 г., когато сондата на Dawn влезе в орбитата на Церера.

Това проучване помогна да се установи, че повърхността на Церера е относително гладка, а около нея има много водни пари. Анализът на масата на планетата показа, че на нея трябва да има много вода.

Ново проучване показва, че в миналото, преди милиони или милиарди години, на малката планета е имало и други ледени вулкани, които били активни, но с течение на времето постепенно са изгубили активността си и са станали неразличими от повърхността на планетата.

Според учените, стръмните склонове на криовулкана и неговите добре дефинирани граници, които могат да посочат геоложката възраст на Ахуна Монс, също добавят много към интригата.

Проучването съобщава, че това може да се случи, или ако Акуна Монс неразбираемо се е формирала сравнително наскоро и се намира в доста неактивен свят или на Церера тече процес, който унищожава криовулканите, съществуващи на повърхността, но е оставила „младия“ Ахуна Монс.

Превод – Нина Жишева

The post Леден вулкан на астероида Церера – нещо, което човечеството вижда за пръв път appeared first on Зелен Свят.

Орбитата на Венера е разположена между Земята и Слънцето. Гледана от Земята, тя следва Слънцето при залез и го изпреварва при изгрев. Нея наричат Зорница. Въпреки това, дори с телескоп не могат да се видят подробности от повърхността й, защото е обгърната от плътни облаци, отразяващи слънчевата светлина.

През 1975 и 1982г. две съретски сонди кацнаха на Венера. Макар че оцеляха само няколко десетки минути (най-дългата връзка продължи 127 минути), те предадоха на Земята снимки, показващи плоска и напукана почва, покрита с плочи от пръст, малки скални отломъци и прах. Видът на тези скали е близък до базалтовите потоци лава на Земята. Значи на Венера е имало вулканична дейност, която днес е спряла.

Венера може да се сондира от Земята чрез радар. Точността на радарите позволява да се изясни релефът на планетата. Благодарение на съветските и американските сонди познаваме структурата и състава на атмосферата на Венера. Тя се състои от 95% въглероден двуокис, 3.5% азот и се откриват следи от други газове, например аргон. Венера е обградена от облаци на 90км височина, докато на Земята тяхната височина е 10-12км. Слоят между 90 и 70км е мъгла, съставена от капчици сярна киселина, но от по-едри капки. Между 50 и 30км атмосферата е изградена от мъгли. Накрая на 30 км височина атмосферата се изяснява, а ветровете са слаби. Тъй като слънчевата светлина не може да пресече облачния слой, на повърхността й винаги е тъмно като при бурна вече на Земята. Температурата на повърхността е 460 градува, което обяснява краткия живот на изследователската апаратура. Атмосферното налягане е 90 пъти по-голямо от земното.

The post Венера appeared first on Зелен Свят.