Преди да овладее огъня, човекът без съмнение се научава да не се бои от него. Естествените пожари, предизвикани от светкавици или вулканични изригвания, го ужасяват и понякога пригонват от жилището. Но привлчен от светлината и топлината, той накрая се осмелява да се доближи до огъня. Човекът събира пламтящи въглени и грижовно поддържа ценния пламък, за да не загасне.

Изглежда, че огънят е постижение на Homo erectus в една епоха, когато Европа е в оковите на голямо заледяване. Наистина останките на най-старите огнища са намерени в Унгария, Франция, Италия и Испания. Огънят е овладян малко по-късно в Китай: пещерата Жукудиан до Пекин разкрива 4 слоя пепел, като единият на места достига 6 метра дебелина.

Макар че липсват доказателства, специалистите смятат, че има два метода: бързо триене на дърво върху по-меко дърво или удър върху парче кремък. Загряването в първия случай или искрите във втория подпалват сухи треви, мъх или гъби. Огънят се поддържа и пази в издълбани в почвата кухини с каменни стенички. Когато липсва дърво, се горят сухи кости.

Животът се организирал около огнищата, разположени в колиби, на открито или в пещери. В големия дневен студ и през ледените нощи пламъците давали топлина, необходима за оцеляване и завладяване на нови територии. Огънят позволил да се удължи денят и да се изследват пещерите. Осветявайки пътя си с лампи, в които гори пазтопена животинска мас, хората пипнешком изследвали тези тайнствени места, които техните наследници ще нашарят с рисунки хиляди години по-късно.

The post Завоюването на огъня appeared first on Зелен Свят.

Нашето слънце е безжизнена, огнена топка газ, захранвана от ядрен ад. Междувременно Земята е скалиста планета, покрита с вода и изпълнена с живот. Въпреки това, елементният състав на тези две небесни тела е изненадващо подобен.

Нов научен анализ разкрива, че елементите в Слънцето и Земята са почти същите, въпреки че Земята има по-малко от по-летливите елементи на Слънцето, които се изпаряват при високи температури.

Това подсказва, че Земята, образувана от материал в слънчевата мъглявина – облакът от прах и газ, който оформил слънцето – но летливи елементи като хелий, водород, кислород и азот, са били отстранени по време на формирането на нашата планета. Инструментите, използвани в цитираното изследване, също могат да помогнат да бъде разкрит състава на екзопланети, обикалящи около далечни звезди, съобщават авторите на изследването.

Въпреки че най-разпространените елементи на слънцето са водород и хелий, изследователите са открили, че общо 60 елемента са изобилствали както в метеоритите, така и във фотосферата; тези елементи вероятно също са били изобилни в протозоларната мъглявина преди раждането на слънцето, според изследването.

Учените сравнили резултатите си с елементарния състав на ядрото на Земята и примитивната мантия, която може да бъде събрана чрез комбинация от математически модели, сеизмични данни и образци от скали. Те открили, че докато Земята споделя повечето от същите елементи като хондритите и слънцето, Земята е загубила летливите елементи с течение на времето – и че това е “присъщ процес”, когато вътрешната Слънчева система се оформя, пишат изследователите.

“Сравнението дава богата информация за начина, по който се е формирала Земята”, съобщи авторът на изследването Тревор Айлънд, професор по геохимия и космохимията, заедно с изследователската школа по науки за Земята в Австралийския национален университет (ANU) в Канбера.

Подобни оценки могат да се правят за планетите, които обикалят около звезди, различни от нашето слънце.

“Скалните екзопланети са почти сигурно опустошени части от звездните мъглявини, от които се образуват те и техните звезди”, пишат учените в изследването.

Определянето на елементарния състав на далечните екзопланети ще изиграе важна роля в определянето дали те могат да поддържат човешкия живот, заяви водещият автор Хаянг Уанг, докторант в изследователската школа по астрономия и астрофизика на ANU.

“Съставът на една скалиста планета е една от най-важните липсващи части в усилията ни да разберем дали дадена планета е обитаема или не”, обясни Уанг.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Земята е малко Слънце, само по-малко летлива от него appeared first on Зелен Свят.

Олимпийският пламък служи като напомняне за героизма на  Прометей. Според легендата, той е откраднал огъня от Зевс и го е дал на хората.

Изкачил  се на небето с помощта на Атина и вдигнал факла към слънцето. Донесъл огъня на хората, скрил го в кухия тръстиков ствол, и показал как да се пази, напукан с пепел. Прометей научил хората да откриват и използват земни съкровища – мед и желязо, сребро и злато. Oткрил  лечебни билки за хората и вдъхвал в тях воля, смелост, надежда и безкористност.

Прометей е знаел, че прави това против волята на Зевс и, че е заплашен от гнева на всемогъщия бог. Но също е знаел и колко е щастлив да помогне на слабите, за да покаже техните просветени, усмихнати лица.

За кражбата на огъня, Зевс наредил на Хефест да прикове  Прометей към Кавказкият хребет. Той бил обречен на непрестанни мъчения: орелът, който пристигал всеки ден, кълвял от черния дроб на Прометей. Според различни древни източници, мъченията траяли много години, чак докато Херкулес убил орелът със стрела и освободил Прометей.

Страхливец няма да открадне огън от боговете. Така че в спорта – златото на игрите е като награда за смелост. Огънят гори от началото до края на Олимпийските игри и напомня на спортистите за мястото на подвига в живота им.

През 776 г. пр. Хр. Спортистите започнали да се състезават в олимпийски игри. За тяхното откриване, огънят се запалвал и се пренасял до финалната линия. Процесът на доставяне на олимпийския пламък означава поддържане на чистотата и силата на елементите на природата в непрекъснато състояние. За това са се погрижили 10 атински племена, които са отделили 40 обучени млади мъже за този процес. Тези младежи донесли  факела от олтара на Прометей към атинския олтар. Разстоянието било  2,5 километра.

В новата история,  идеята за запалване на олимпийския огън от слънчевите лъчи в храма на Зевс в Олимпия (по аналогия с ритуала на Олимпийските игри в Древна Гърция) и предаването ѝ от факела на Олимпийския стадион за церемонията по откриването на Игрите е изразена от Дюбертен през 1912 г.

Факелът може да се запали само от слънцето (но с помощта на специално огледало) – не трябва да има изкуствени източници на огън. Майката природа и самите богове трябва да дадат зелена светлина за домакинство на Олимпиадата. В допълнение, към основния фенер, от олимпийския пламък са осветени и специални лампи, предназначени да съхраняват огъня в случай, че основната факла (или дори огънят на самите Игри) угасне по някаква причина. Например, през 1976 г. в Монреал огънят е потушен заради дъжд.

Първият олимпийски огън от съвременността е запален на игрите в Амстердам през 1928 г.

Служител на Amsterdam Electric Power Company запалва първия олимпийски пламък в купата на Маратонската кула на Олимпийския стадион в Амстердам и оттогава този ритуал е съществен атрибут на съвременните олимпийски игри.

Щафетата на олимпийския огън за първи път се е провела по време на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. Повече от 3 хиляди бегачи участвали  в доставката на факела от Олимпия до Берлин. На 1 август 1936г. германският спортист Фриц Шилген запалил огъня.

Пристигането на Олимпийския огън в последното му убежище, където се предава на последния (и най-важен) факел, е вече тържественото откриване на  Олимпиадата.

По правило честта да запали огъня се дава с доверие на известен човек, най-често спортист.

Сценарият на този последен етап, както и името на героя, организаторите пазят до последно в тайна, за да направят зрелището възможно най-вълнуващо.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Вечният огън – от легендата до днес appeared first on Зелен Свят.

Дзен будистите имат поговорка за просветлението: „Да изгориш планината Сумеру с огънче от светулка.” С други думи, опитите да се достигне просветление чрез логика или здрав разум са толкова безсмислени, колкото невъзможно е да се запали планината с огънчето на малкото насекомо. Но това не е спряло местните жители на Какунодате да се опитват.

Всяка нова лунна година, около средата на февруари, един снежен край на префектурата Акита е домакин на Хибури Камакура, Празник на огъня и снега. Ритуалите отбелязват края на зимата и началото на пролетта, но също така приканват и положителната енергия на доброто настроение, или ками.  

По брега на замръзналата река Кинокинай близо до група от спящи черешови дървета, местните хора строят малки иглута, наречени камакура – светилища на Шинтоиския бог на водата Суи Джин. Децата бързат от едно камакура към друго, като пожелават с уважение на всички добро здраве и богатство. Подобно на останалите богове анимисти, Суи Джин е пристрастен към залагането на мочи топки и сакето.

Суи Джин е един от добрите духове и е основно отговорен за защитата на рибарите. Но в град Какунодате, който няма излаз на море, той е призован да защитава оризовите полета и да пази реколтата. Събирането на ориз е трудна работа и, тъй като много хора в този регион все още си изкарват прехраната чрез селското стопанство, никой не се наема да заеме мястото им. Особено като се има предвид заплахата от Юки-Онна или „Снежната жена“.

В някои истории Юки-Онна е изобразена като сложна жена, чиято злина е породена от трагичния й живот, но мнозина смятат, че тя още от самото й раждане си е била зла. В някои части на Япония и до днес смятат, че тези, които не разпознават пронизителните й викове, се наказват – биват затваряни в долината до смъртта им. На децата в Акита отрано се казва, че ако не внимават, снежната жена ще дойде да изяде душите им.

В японския анимизъм, всички духове трябва да бъдат успокоени, без значение колко неотзивчивите биха могли да бъдат. По време на първата част на фестивала Хибури Камакура се строи светилище в тяхна чест, украсено с пожелания и талисмани за късмет. Поклонението се води от шинтоистки свещеници или каннуши. Облечени в тънки копринени роби, техните розови, червени и сини фигури оживяват покрития със сняг пейзаж. Те рецитират молитви в спокойни, измерени тонове, като се противопоставят на времето с равнодушие. Пред тях върви група мъже, свели глави в благоговение, застанали стоически срещу злите духове на зимата.

С настъпването на нощта се запалва огън, а балите със сено и въглен се свързват със сламено въже. Местните жители, които участват в танца Хибури, се подготвят, като потриват косата си със забрадки и пъхат ръцете си в защитни ръкавици, за да не ги изгорят. Така се поставя началото на сцената на битката с Юки Онна.

Танцьорът хваща единия край на въжето и запалва балата и започва да го върти. Балата бавно поема инерция на главата му и образува защитен ореол над главата му. Вятърът подхранва огъня с кислород и той започва да фучи страховито, докато балата се върти все по-бързо и по-бързо. Горещината топи падащия сняг и го превръща в дъжд. Огнените езици магично се вият около тялото на танцьора.

Светлината на огъня преминава по лица от тълпата, сякаш ги изважда от фантастичен филм, а по тях се чете радост, удивление, страхопочитание. Хибури танцьорът бавно отнася публиката в духовното царство; в света, където управляват богове и духове, където няма логика и здрав разум; на място, където мистичните особености на огъня са единственото оръжие на човека срещу нещастията.

Хибури танцьорът трябва да издържи на силна топлина и гъсти облаци дим, докато не прогони злите духове на зимата. В крайна сметка, когато пламъците се доближат само на сантиметри от ръцете, балата се хвърля в огъня. Дали Юки-Онна си е отишла завинаги? Само времето ще покаже. Дали са направили достатъчно, за да призоват Суи Джин? Препитанието на местните жители в Какунодате може да зависи от това.

Не е съвпадение, че има симетрия в знаците за огън (火) и човек (人); извитите крака на тези два знака представляват потенциал и за добро, и за лошо. Огънят може да донесе смърт и разрушение, но също може да създаде топлина, светлина и енергия.

Възможно е на пръв поглед да ви се стори, че хората от Какунодати просто въртят едни огнени топки около телата си. Но, ако се вгледате по-внимателно, може и да успеете да видите вълшебната планина Меру, осветена от огньовете на Хибури Камакура.

Възможно е на пръв поглед да ви се стори, че хората от Какунодате просто въртят едни огнени топки около телата си. Но, ако се вгледате по-внимателно, може и да успеете да видите вълшебната планина Меру[1], осветена от огньовете на Хибури Камакура.

[1] свещена петвърха планина на хиндуистката, джайнската и будистката космология и се счита за център на всички физически, метафизични и духовни вселени.

Автор – Нина Жишева

The post Хибури Камакура: Празникът на огъня и снега appeared first on Зелен Свят.

Петя: Здравейте. Учила съм танци и в момента развивам танцова компания, която създава забележителни представления. Казвам забележителни, защото всеки път се стремим да изработим нещо, което веднага се забелязва, като различно, любопитно и завладяващо. (Създаваме преживяване, което се свързва с емоциите на хората и тяхната чувствителност към красивото и истинното.) Това ми е интересно, това е, което желая да създавам.

Джани: От кога се занимаваш с огън? Кой събуди страстта ти към това изкуство?

Петя: Всичко започна преди повече от 14 години. Видях огъня, който моя приятелка въртеше и толкова се впечатлих, че на момента си направих учебен пой и същата вечер вече търсех пътя с него. От тогава мина много време… При мен идваха повече инструменти и умения. Първият, който добавих – това бяха ветрилата! Красиви и вдъхновяващи. Започнах с едни увити по пръстите телове с фитили от бинт в края… По това време, всеки сам си правеше инструментите. Твоите собствени инструменти за твоите ръце, твоите костюми, които сам си шиеш. (Твоето собствено настояще… пък и бъдеще…)

Започнах да работя с колеги. “Запалих” по огъня и момчето, което беше с мен, а сега е баща на детето ми и мой партньор.

Създадохме танцовото представление с огън „Bright eye”

Джани: Не смяташ ли, че е опасно?

Петя: Признавам, че би могло да бъде, ако инструментите не са сигурни или артиста е немарлив… Затова инструментите ми, не напускат ръцете ми горящи (освен ако не е замислено да ги подам на другиго и това става на сцената). Отдавна се научихме сами да измисляме и поръчваме инструментите си при майстори на метала. Фитилите продължихме да правим сами от кевлар. Всяка връзка и всеки сантиметър от инструментите трябва да е сигурен, а по-сигурно от това да си го направиш сам – няма.

Джани: Изглежда удивително, но само ти си знаеш колко усилия стоят зад това. Трудно ли е?

Петя: Това, което най-много ме изтощава е търсенето на участия. Хората, които веднъж са ни видели – се обаждат пак, но за хора които не са ни виждали ми е трудно да обясня това което правя. Как да кажеш на някой и да го убедиш – Хеей, няма нужда да подаряваш микровълнова печка… подари преживяване.  Трудно е, защото трябва да достигнем пряко до хората, които искат да подарят нещо запомнящо се… Дали ще е на близък, на гостите или на себе си, няма значение. Рядко това зависи от собствениците и управителите на заведения. Те си гледат бизнеса и е трудно да им кажеш да направят така, че на клиентите да им е интересно. Ето това е, което ме изтощава.  Иначе в залата съм неуморна. Седим по нощите и отработваме, но не ми тежи толкова.

Джани: Мислила ли си да направиш спектакъл с огън и сюжетна линия или предпочиташ кратките форми?

Петя: О, да! Вече работим върху това и е факт! Не само с огъня, а и в другите представления, които създаваме за този тип сцена. Да, има други, които са без огън и пак са много красиви и впечатляващи. И пак има игра със светлината и дори повече танц.

Джани: Имаш прекрасна малка дъщеря, какво мисли тя за огнените занимания на мама?

Петя: Оооо! Децата са невероятна публика. Впечатляват се безкрайно. Обичам когато въртим на детски рожденни дни, а тя е във вихъра си, танцувайки.

Джани: Как успяваш да я убедиш да не пробва вкъщи.

Петя: Защо да не пробва? Има си учебни инструменти за тази работа. Дори понякога даваме класове. Поя развива координацията, пространственото мислене и усъвършенстването на връзката между двете полукълба на мозъка.

Джани: Би ли искала и тя да се занимава с това като порастне?

Петя: Бих се зарадвала, ако продължи да танцува… Тя ще си избере нейния път – на нейното щастие…

Джани:  Пътувала ли си с изкуството си и как се възприема то от хората?

Петя: Много обичам, когато пътуваме и макар да коства усилия, даваме най-доброто от себе си, за да се случва. Интересно ми е как живеят хората, искам да науча и когато мога и има нужда, да помогна с уменията си. Хората винаги се радват.

Джани:  Когато човек те гледа, сякаш вижда жена от друга епоха. Има ли го моментът, в който „отлепяш” от себе си?

Петя: Да, но по-скоро бих го нарекла доближаване до себе си. Да намериш себе си и да извадиш най-интересната част, която да разкриеш. Обичам да казвам по повод на представленията: “Изпиташ ли удоволствие – да се радваш от играта си, от танца в себе си, значи всичко си направил, както трябва.” Трудно се влиза в това състояние. Изисква особен вид настройка.

Джани:  Какво искаш да кажеш и дадеш на хората с изкуството на огъня?

Петя: Отпускане. Да се оставиш и просто да бъдеш и да се наслаждаваш… Да изключиш за момент, да си починеш.

 Джани:  Пожелай нещо на читателите на „Зелен свят” , Предколедно, моля.

Петя: Пожелавам на всички ни… Да ни е красиво в работата! Ще се радвам да споделяме магията! Това е.

Както виждате, Петя е вдъхновяващ пример, с който искам да заразя и мотивирам всички. Тя не хленчи, не се оплаква. Намерила е своя път и води борба за оцеляване. Води дъщеричката си по участия и не пести усилия. Затова, за тези от вас, които искат да подарят нещо различно, вдъхновяващо и зрелищно, оставям координати на Петя (с нейно съгласие, разбира се). Възползвайте се.

“Bright eye” – танцово представление с огън

Танцова компания „Bright bites”

Петя Божинова – 0886 914 537

източник снимки: личен архив

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Петя – повелителката на огъня appeared first on Зелен Свят.

А някога питали ли сте се какво точно гледате?

Очевидно е, че това което виждате не е солидно. Но също така не е и течност. Тогава остава да е газ? Да, но от научна гледна точна огънят е различен от газовете. Можете да го видите и посочите. Газовете съществуват в едно състояние, докато огъня евентуално ще изгори и ще затихне. Грешка е да се каже, че огъня е плазма, подобна на светкавицата. Плазмите не съществуват в стабилно състояние. Те са част от мигът, в който електроните им се отделят в пространството.

Тогава както е огънят?

Оказва се, че огънят не е изобщо материя. Това е нашето сензорно усещане на химическа реакция горене. Огънят прилича на процеса, при който листата си сменят цвета, миризмата на зрелите плодове или светлината на светулките. Всички тези да сензорни сигнали, които ни показват, че се случва химическа реакция. Разликата при огъня е, че задейства няколко обоняния наведнъж. Горенето прави това възможно като използва гориво, топлина и кислород.

При лагерен огън, когато клонките са нажежени от топлината, стените на техните клетки се разлагат. Те отделят захар и други молекули във въздуха. Тези отделени вещества реагират с кислорода и създават въглероден диоксид и вода. В същото време, всички остатъци от вода по клонките се изпаряват и изсушават дървото. Това произвежда задоволителният звук на пукащото дърво в огъня. С нажежаването на огъня водата и въглеродния диоксид се разширяват и създават издължена, виеща се ивица. Гравитацията спомага да неравномерностите, които виждаме. Това създава характерната форма на огъня, която всички познаваме.

Виждаме всичко това защото процеса „горене“ също произвежда светлина. Молекулите излъчват светлина когато се нагорещят. Цветът на молекулите зависи от горещината. Най-горещите пламъци за бели или синкави. Видът на молекулите също може да повлияе на цветът.

Огънят, погледат под лупа, е толкова странен, че не е учудващо, че първите хора, които са успели да го създадат са си помислили, че е дар от бога. За по-голямата част от нашата история дори не сме знаели какво представлява, освен това, че без него животът ни бил хиляди пъти по-труден, а еволюцията ни много по-бавна.

Автор: Мартина С. Попова

The post Огънят – твърд, течен или газ? appeared first on Зелен Свят.

Река Сейнт Лорънс изтича от североизточния ъгъл на езерото Онтарио при канадския град Кингстън. Тече в североизточна посока и се влива чрез огромен естуар в залива Сейнт Лорънс на Атлантическия океан. Но реката крие голяма тайна вързана с направата на връзката към океана. При ниско водно равнище можете да видите останките на града Олтсвил. Град, който вече не съществува, наводнен и унищожен, за да се направи път за напредък.

На жителите им било наредено да се преместят и да гледат как унищожават градът им и след това го потапят изцяло под вода. Няма ли са избор освен да се съгласят. Тогава дошъл реда на учените, които казали, че ако тези домове така или иначе ще бъдат разрушени, защо да не ги използваме за експерименти? Съществувало е проект, при който са се опитвали да разучат начина, по който огъня се разнася из сградите. Решили да използват 8 сгради в града като експеримент да наблюдават процеса. Това било изключително рядка възможност, тъй като експериментите, които са провеждали до този момент са били в лаборатории при обезопасени, контролирани ситуации. За първи път са могли спокойно да наблюдават на голяма скала реалността, с която са се борели да предотвратят.

Наистина това им предоставя огромно количество информация, но е трудно да се игнорира човешкият елемент. Домове на хора, училища и заведения за били изгорени за науката. Места, на които тези жители за прекарали животите си само за да ги гледат как изгарят. Не на всички е било казано за експериментите, вероятно много от тях не са искали да знаят. Други са останали и са наблюдавали последните мигове на града. Но в крайна сметка, ползата от тези експерименти и информацията набрана от тях е помогнала за направата на по-добри и ефикасни противопожарни системи които ни пазят и до днес.

Автор: Мартина С. Попова

The post В името на науката appeared first on Зелен Свят.

Всичко започнало през 1971 година. Руски геолози започват да копаят в търсене на нефт, но много бързо осъзнали, че нещо не е наред. Земята около тях започнала да пропада. За жалост осъзнават прекалено късно, че на мястото, на което копаят има голяма подземна празнина пълна с природен газ, основно метан. Земята не успяла да издържи да тежестта на машините, които донесли и не кратко след това пропаднала изцяло, правейки огромно дупка. Осъзнали, че изключително голямо количество токсичен газ започнал да излиза от празнотата и трябвало да направят нещо за да го спрат. Идеята им била да запалят метана. Това може би звучи малко лудо, но реално е най-ефикасният начин да се отърват от метана и да осигурят природните газове не се разпространят из въздуха. Нужно е само 5% метан във въздуха, за да се получи химична реакция и експлозия.

Най-странното нещо, което се случило когато запалили кратера е, че огромно количество паяци били незнайно защо привлечени към огньовете. Те събрани на големи групички преправяли пътя си до ръба на кратера и скачали вътре. Това масово самоубийство на паяци може и да е странно но нормално природно явление, но аз лично ако видя такова нещо вих бягала в обратната посока…

Руските учени се надявали, че като запалят кратера проблемите с природните газове ще се реши, но може би не са премислили един доста важен фактор. При наличието на такова количество газ, огньовете имат неизчерпаемо количество заряд. Кратерът гори до ден днешен, почни 50 години по-късно, и се е превърнал в туристическа атракция. А относно това кога ще спре? Никой не знае.

Автор: Мартина С. Попова

The post Вратите на Ада appeared first on Зелен Свят.