Обонянието и вкусът не са твърде развити у делфина, но зрението му е по-скоро добро: очите му, силно раздалечени и изключително подвижни, долавят с точност много близки предмети, както във водата, така и във въздуха. Най-развитото и най-използвано сетиво на делфина е без съмнение слухът. Изключително деликатен, той долавя дори ултразвук (твърде висок, за да бъде дочут от човек) и му позволява да определя дълбочината, посоката и произхода на звука, а също и да общува с други делфини. Благодарение на ушите си, от които се забелязват само два малки отвора отстрани на главата, делфинът може да засече кораби, снабдени с радар, и да се отдалечи много бързо от тях.

Мозъкът на делфинът прилича на човешкия: също като нас, той притецава малък мозък и силно развита мозъчна кора, не толкова анатомията на делфина, колкото неговото поведение подтиква той да бъде класиран след най-интелигентните животни.

В Античността делфинът често бил изобразен върху мозайки, зави, фрезки и скулптури… Изглежда винаги е бил приятел на моряците, играл си е около корабите и придружвал плавателните съдове. Делфинът е свързан и с историята на Франция, тъй като наследникът на трона, Дофинът, взема назаем името му. Но дали човекът е винаги приятел на делфините, щом затваря някои от тях в атракционни паркове или лови в мрежите си?

The post Нещо повече от риба appeared first on Зелен Свят.

Сивият кит е единственият, които се храни с организми от дъното на морето, като прецежда тинята. Този кит от Северния Тихи океан предприема дълги сезонни миграции. Прекарва лятото в Арктика и идва през зимата да се размножава в топлите води на Калифорнийския залив. Сивият кит се съвкуплява по пътя си на юг. Женската ражда по едно малко всеки две години. При раждането си то е дълго 5 метра и тежи 500 килограма.

Като бозайник, китът трябва да се изкачи на повърхността, за да диша. Той изхвърля мощно въздуха от дробовете през “пръскалата”, а после вдишва. След кратка пауза той повтаря многократно операцията, за да издиша, влажният и топлият въздух от дробовете се кондензира над водата и образува донтан от капки. Височината и формата на фонтана зависи от вида. Така гренландският кит издишва две струи, а гърбатият – ниска дебела струя. Някои китове могат да останат до 80 минути под водата, без да дишат. Финвалът пък може да се гмурне до 500 метра дълбочина.

Дълго време научното наблюдение на китовете е било трудно. Наистина тези животни прекарват от 5 до 10% от времето на повърхността, а много от тях живеят в открития океан. Днес спежиалистите разполагат с нови техники. След разпознавателни снимки те правят биопсии. За целта те се доближават до кита с лека лодка и забиват до гръбния му плавник стрела с кух връх, с който вземат проба от кожата и мазнината. Пробите, анализирани в лаборатории, позволяват да се опознае добре животното и да се определи полът му. Днес вече е сигурно, че ако два кита плуват заедно, то това е семейна двойка. Скоро ще може да се определят генетичните връзки между групите китове в една и съща зона.

The post Нещо повече за китовете appeared first on Зелен Свят.

Китовете се разпреденят на две групи: такива с балени (китове, финвали, ивичести китове) и други със зъби (кашалоти, делфини, морски свине…). Истинските китове или подразред беззъбни китове имат балети и образуват три семейства: бели, сиви и ивичести китове. Тези огромни бозайнижи, най-едрите на планетата, живеят във водата, макар че дробовете им се нуждаят от въздух. Обитават умерените и студените морета, където намират изобилио от храна. Повечето от динвалите живеят със всички океани. Гренландският кит обаче обитава само арктическите морета, а сивият – Северния Тихи океан.

Китовете се хранят с риби, калмари и крил, животински планктон от миниатюрни скариди. Някои, като сивия финвал, са много капризни и се хранят само с крил; други, като финвалите на Рудолфи – с ракообразни и риба. Всички процедират по един и също начин: поглъщат огромни количестаморска вода заедно с плячката. След това с помощта на езика изтласкват водата през балените, които задържат храната. Изхранването и размножаването са едни от главните мотиви за миграцията на китовете.

The post Гигантите на моретата appeared first on Зелен Свят.

Годишните пролетни дъждове измиват хранителните вещества, използвани в торовете и канализацията на Мисисипи. Тази сладка вода седи на върха на океана, предотвратявайки смесването на кислород. В крайна сметка тези сладководни хранителни вещества могат да стимулират избухването на растеж на водорасли, който консумира кислород, докато растенията се разлагат.

Полученият участък от нискокислови води води до състояние, наречено хипоксия, където животните в района се задушават и умират. Учените смятат, че тази година мъртвата зона в Мексиканския залив ще се разпространи за малко над 33,000 квадратни километра в континенталния шелф, разположен край брега.

Животните като скаридите често ще търсят повече кислород в по-плитки води, по-близо до брега. Скаридите, подложени на хипоксични води, са по-малки, растежът им е закърнат от замърсяване. Проучване, публикувано през 2017 г., отбелязва, че мъртвата зона засяга скаридите от брега на Персийския залив, като намалява цената на скаридите и намалява печалбата за местния бизнес.

Мъртвите зони не са уникални за Мексиканския залив, макар че Персийският залив се смята за втори по големина в света. В най-голямата мъртва зона в света, в Балтийско море, рибарството с ниско съдържание на кислород и повечето морски животни вече не могат да оцелеят там.

От Западния бряг на Съединените щати, Калифорния и Орегонската промишленост за раци и стриди съобщават за загуба на печалба от началото на 21-ви век, казвайки, че годишната вълна от океанска вода с ниско съдържание на кислород е унищожила много от животните, които обичайно ловят.

The post Опасната мъртва зона на река Мисисипи appeared first on Зелен Свят.

Слънчевата енергия достига до Земята и се отразява обратно в космоса или се абсорбира, което довежда до излъчване на топлина. Парниковите газове улавят част от тази топлина. Тъй като те се натрупват в атмосферата, там се натрупва и излишната топлина и Земята се затопля.

“Парникови газове като въглерод увеличават количеството на излишната топлина, което остава. Те предотвратяват отделянето на топлинна енергия от земната система”, казва океанографът Тим ​​Бойер от Националната океанографска и атмосферна администрация.

Излишната топлина, уловена в атмосферата от нашите парникови газове, се разпространява в океаните. Те абсорбират около 90% от тази топлина. В резултат на това те са се затопляли постепенно за дълго време. Температурите на морската повърхност през последните няколко десетилетия отразяват подобно затопляне, но са чувствителни и към метеорологичните явления като урагани.

Заедно със самия топъл въздух, топлината, погълната от океаните, разтопява леда в полярните региони, освобождавайки прясна вода, която представлява повече от половината от повишаването на морското равнище. Останалото се дължи на разширяването на морската вода, тъй като тя се затопля. “Това има очевиден ефект върху наводненията в крайбрежните зони и недвижимите имоти”, казва океанографът Андрю Алегра.

Океаните не просто поглъщат излишната топлина от атмосферата; те също така абсорбират излишния въглероден диоксид, който променя химията на морската вода и я прави по-кисела. „Окисляването на океана е една проста и неизбежна последица от повишаване на атмосферния CO2, което е едновременно предсказуемо и необясниме по друг начин“, казва океанографът Джон Доре от държавния университет в Монтана.

“Почти всеки аспект на морската биология – от бактерии до сини китове – е повлиян по някакъв начин от киселинно-алкалния баланс на самата морска вода”, казва той. “Въздействията върху други морски животни са по-трудни за прогнозиране, но може да отнеме хиляди години, за да се унищожи това, което в момента правим с рН-то на океана.”

The post Kлиматичните промени на океаните appeared first on Зелен Свят.

Всеки вид притежава собствен сигнал, като песента на птиците или светлината на светуклите. Всеки приспособява сигнала според посланието: страх, радост, агресия, ярост, подчинение или любов. Така мъжкият показва превъзходствоили подчинение, докато една майка разбира кога малкото й е гладно.

За да е сигурен, че посланието му се чува надалеч, водният щурец използва хитър способ. Той търка едно в друго крилата си, застанал в изкопана от него дупка с формата на мегафон, за да увеличи силата на звука. Така успява да издаде звук до 105 децибела, което е равно на силата от мотора на самолет.

Звуковото общуване не е най-често използваният език на животните. Мекотелите например нр могат да издават звук; змиите пък не чуват. Звуците обаче имат голямо значение. Издаването или голавянето на звук позволява на животните да поддържат конракт със себеподобните или да пазят територията си. Но един дори слав звук може да приблече вниманието на хищник. Ето защо звуковото общуване се практикува от животни, които могат лесно да избягат или да се скрият. Така те с различни бозайници, като китовете и слоновете, някои змноводни, като жабите, много насекоми и птици.

Водата била свят на мълчанието? Напротив, колкото и странно да изглежда, рибите са много шумни животни. Едни ръмжат, други използват за издаване на звук плавателния си мехур, пълен с възду. Те удрят с плавниците по този мехур, който служи като резонатор. Китообразните използват цял репертоар от звуци за общуване помежду си. Най-впечатляващо е пеенето на някои китове, което прилича на музика. Песните им се разпостраняват на стотици километри: звуковите вълни се отразяват от дъното и повърхността на океана.

The post Как си разговарят животните? appeared first on Зелен Свят.

В Марианския транж – 7000 метра под повърхността на океана – тези риби живеят в пълна тъмнина и при натиск, който може да достигне 1000 пъти повече, отколкото на морското равнище.

Но охлювът Мариана не е в изобилие само в тази област; това е най-добрият хищник в региона Как животно изкарва прехраната си на такова екстремно място?

Новите изследвания предоставят улики. В проучване, публикувано в Nature Ecology & Evolution, китайските изследователи изследвали анатомията и генетиката на рибите. Екипът взе образци от около 23 000 фута под морското равнище, използвайки дистанционно управлявани десанти, и анализира гените, протеините и анатомията на съществата.

Те откриха няколко особености. От една страна, рибите имат пропуски в черепите си. Първият автор Кун Ванг от Северозападния политехнически университет казва, че това „може да помогне на вътрешното и външното налягане да бъдат балансирани.“ С други думи, ако рибата имаше пълен и разтопен череп, тя би била смазана от натиска.

Нещо повече, костите им не са изцяло изработени от, добре, кост – но до голяма степен са хрущяли. Всъщност екипът откри, че рибата има мутация в основния ген, отговорен за калцификацията, натрупването на калций за втвърдяване на костите. Тази мутация прави гена частично нефункционален. Ванг казва, че това прави костите им по-гъвкави и вероятно по-способни да издържат на натиск.

Такива високи налягания също могат да разграждат протеините, които са важни за нормалните физиологични процеси. Екипът откри, че рибата има високи нива на вещество, наречено триметиламин N-оксид (TMAO), което се използва за стабилизиране на протеини. Повечето животни имат по едно копие от тези гени, докато тези риби имат пет.

Дори преместването на химикали в и извън клетките може да бъде трудно при тези високи налягания. Марианската охлюва компенсира това, като произвежда голям брой протеини, които транспортират необходимите вещества, казва Уанг.

И накрая, рибите нямат функционални очи и не реагират на светлините на екипа на екипа, в съответствие с предишните изследвания. Това е вероятно, защото тези същества нямат няколко ключови фоторецепторни гена, установи проучването. Тъй като те живеят в пълна тъмнина, няма нужда да могат да откриват светлина, която никога няма да видят.

The post Как рибите живеят в дълбочините appeared first on Зелен Свят.

Публикувайки своите открития в Nature Communications, изследователският екип е първият, който определи драстичното увеличение на океанската пластмаса от 90-те години на миналия век.

Изчисляването на количеството пластмаса в океана е трудно. Много изследователи и публикации се позовават на проучване от 2015 г. в списание Science, според което всяка година в океана влизат от 4,8 до 12,7 трилиона парчета пластмаса. Широкият диапазон е резултат от смесени методи за изчисляване на отпадъците, като навици на отпадъци, потребление и капацитет за рециклиране.

Изследователите също така знаят, че пластмасата се намира из целия океан, благодарение на визуалните доказателства като пластмасова торба, която се вижда в Марианската траншея, и пластмасова опаковка с цигари, забелязана от медузи.

В северната част на Атлантическия океан учените се обърнали към една стара и надеждна уредба, наречена Continuous Plankton Recorder . Торпедообразната измишльотина взема проби от северния Атлантик за планктон от 30-те години на миналия век. Тя е прикрепена към гърба на лодката чрез метална жица и е изтеглена по повърхността на водата.

“Те са много здрави”, казва авторът на изследването Клеър Остле, морски биохимик в Морската биологична асоциация. “Те са проектирани през 20-те години на миналия век, а дизайнът остава същият. Затова разполагаме с този набор от данни.”

В историята малките метални устройства са изминали повече от 7,4 милиона мили в северната част на Атлантическия океан, често са се движили зад бързо движещите се корабни контейнери и фериботи. От 16,725 пътувания, извършени от CPR, 669 били уловени от пластмаса. Въпреки, че CPR никога не е бил умишлено използван за преброяване на пластмасови отпадъци, тези дневници на дефектни пътувания предоставиха набори от десетилетия.

Какво могат да направят изследователите с тази информация?

След 2000 г. най-често срещаният вид пластмасови са риболовни съоръжения. Тъй като Северният Атлантически океан е място за риболов, Остле иска да проучи връзката между видовете риболовни съоръжения и практики и количеството пластмаса в морето. Знанието, че пластмасата има тенденция да се концентрира, ще бъде важно за опазването, казва ток.

The post Пластмасата в Северния Атлантик се е утроила appeared first on Зелен Свят.

Но дори ако хората продължават да изхвърлят парникови газове в атмосферата, може ли океаните някога да станат толкова горещи, че да започнат да кипят? За щастие, сегашните практики на човечеството вероятно никога няма да затоплят света достатъчно, за да направят това.

“Дори и да изгорим всички известни запаси от изкопаеми горива, няма да стане толкова топло,” каза Зейк Хаусфатър, климатолог от Berkeley Earth, организация за анализ на данни за температурата. “Въпреки това си струва да се спомене, че има много лоши климатични въздействия, които се случват много, много преди повърхността да стане достатъчно гореща, за да кипне вода.”

Парникови газове като въглероден диоксид и метан повишават температурите на Земята, като прихващат слънчевата енергия в атмосферата на планетата и повърхностната енергия, която иначе би излъчила в космоса. Около 93% от тази допълнителна топлина се абсорбира от повърхността на океана. Топлината бързо се смесва през горните 100 метра вода, пласт, известен като “смесен слой” и изчезва много по-бързо, докато минава надолу“, добави той. Но през последните години учените са наблюдавали покачване на температурите дори в най-дълбоките океански царства, съобщава Live Science.

Тъй като водата е по-плътна от въздуха, тя има способността да абсорбира много топлина. “Горните 2,5 метра от океана държат същото количество топлина, както цялата атмосфера над нея”, казва Хаусфатър.

Така че теоретично е възможно земните океани да станат достатъчно горещи, за да започнат да кипят. Молекулите на топла вода се изпаряват от повърхността на океана през цялото време. Самата водна пара е парников газ, така че по-големите количества вода в атмосферата ще създадат порочен цикъл на обратна връзка – и по-горещ свят като цяло. Смята се, че нещо подобно се е случило на Венера отдавна, отбеляза Хаусфатър, което е накарало океаните на планетата да се изпарят. Но тъй като Земята е по-далеч от Слънцето, отколкото Венера, ще ни трябва много повече парников газ за нашата планета, за да достигне тази мрачна точка, каза той.

Но човечеството не е единственото нещо, което би могло да повлияе на океаните. Един ден, в далечното бъдеще, слънцето ще достигне края на живота си и ще започне да се разширява навън като гигантска червена звезда, според сайта Space.com. През следващите 7 милиарда години температурата на Земята ще се повиши бавно, каза за Live Science астрономът Робърт Смит, почетен читател в Университета на Съсекс в САЩ, в имейл.

През 2008 г. Смит, заедно с колегата си Клаус-Питър Шрьодер от университета в Гуанахуато в Мексико, извършиха изчисления, за да разберат как Земята ще срещне своя създател. „Но точно когато океаните ще започнат да кипят, е трудно да се посочи, каза Смит. Вместо това, това изпаряване на океана може да се случи след около 1 милиард години, но добави, че има голяма несигурност в тази цифра.

В този момент човечеството може да е спряло да добавя парникови газове в атмосферата и може би отдавна е изминало пътя на додото. Но дори и след като океаните изчезнат, това не означава, че животът също ще изчезне веднага.

“Напълно е възможно някои прости форми на живот да оцелеят за известно време без вода, но след време (и не ме питайте какво точно означава това!) вероятно земната повърхност ще се разтопи, което почти сигурно ще премахне и последната следа от живот“ – каза Смит.

Превод – Нина Жишева

The post Може ли земните океани някога да се изпарят? appeared first on Зелен Свят.

Не е ясно от какво е умряла, но непосредствената причина за смъртта не може да ни каже много: Често косатките умират от пневмония или друга инфекции, които бързо се развиват, защото животното вече е сравнително слабо. Седемдесет косатки са родени в плен по света от 1977 г., според две бази данни, поддържани от експерти по китоподобни. Тридесет и седем от тях, включително Кайла, вече са мъртви. Само шепа диво уловени косатки са доживели след 30-годишна възраст.

В момента има 59 косатки в плен на морски паркове и аквариуми по света. Някои от тях са уловени от дивата природа, някои са родени в плен. Една трета от пленените косатки в света са в Съединените щати и всички, с изключение на един, живеят в трите парка на SeaWorld в Орландо, Сан Диего и Сан Антонио. Има достатъчно доказателства, които показват, че китоподобните – китовете, делфините и морските свине – не се развиват добре в плен. Те са изключително интелигентни, социални животни, които са генетично направени да живеят, мигрират и хранят на големи разстояния из океана.

До някаква степен проблемът произлиза от техния размер. Косатките са огромни животни, които плуват огромни разстояния в дивата природа – средно 64 километра на ден – не само защото могат, а защото трябва, за да се хранят с разнообразните си диети и да се упражняват. Те се гмуркат от 30 до 152 метра, няколко пъти, всеки ден. Можем да пресъздадем донякъде земната среда – например савана, но не можем да създадем океан.

Време е да се замислим за мъчението, на което излагаме тези прекрасни животни за нашето собствено забавление. Природата е уникална и не си заслужава да я унищожаваме за щяло и нещяло.

Автор: Мартина С. Попова

The post Косатките в плен appeared first on Зелен Свят.