Съществуват много други Бикси паметници. Световноизвестната сбирка от 13 имперски Мин и Цин мавзолеи, които се намират в близост до Пекин, разполага с един павилион с плоча, монтирана върху 50-тонна костенурка с глава на зъл дракон. Двайсет и шестметровата плоча отбелязва делата на третия император на династията Мин, Жу ди, известен като император Юнлъ. Следващите императори също били уважени по подобен начин – в комплекс от мавзолеи, известен като Динлин; в основата на мемориала на 14-ия император от династията Мин Уан Ли лежи статуя на Бикси.

Може би най-големият и най-внушителен пример в Китай се намира в мавзолея Минг Шаолин близо до Нанкин. В него, в края на 14-ти век, е бил погребан или основателя на династията Мин Жу Юанджан или император Хонгву и неговите победи са изписани подробно върху плочата, известна като „Плоча на божествени заслуги и свети добродетели”. Високият деветокрак Бикси, който стои в основата й, и е по-висок от много други плочи. Масивният паметник се издига върху корубата и се простира на още 20 фута към небето.

С течение на времето, тези издялани коруби се появяват и в съседни на Китай страни, тъй като китайската култура преминава границите си, за да повлияе върху езика, храната  и изкуството им. Една забележителна плоча от седми век в Дженджу, Южна Корея, балансира върху гърба на доброжелателна костенурка, маркира гроба на Теджонг Мюйол, владетел на царството Сила.

В Япония плочите са по-стилизирани. В Камакура гробниците на Шимазу Тадахиша и Мори Суимицу, основатели на самурайски кланове от 12-ти и 13-ти век, са разделени от каменна плоча, положена върху подобен на алигатор Бикси. По на запад, в префектура Тотори, домайо или велики господари от клана Икеда, са почетени с плочи върху костенурки с дебели, кръгли черупки, които напомнят пикантни палачинки, известни като окономияки.

В Окинава – южната островна част на Япония, се крият най-забележителните представители на тези паметници във формата на костенурка. Тук се намират примери за камекобака или паметници върху костенурки – стари семейни трезори с покриви, които приличат на извита коруба от костенурка. Тази уникална форма е предназначена да символизира утробата. Както споделя Кларънс Дж. Глакън в публикацията си от 1955 г. The Great Loochoo: A Study of Okinawan Village Life“: “Според традиционните вярвания, гробницата се свързва с вярата, че след смъртта, човек се връща в утробата на природата, от която е дошъл.“ Глакън отбелязва, че подобна иконография е въведена от Китай; вдъхновението вероятно идва специално от провинция Фуджиан, където плочите върху костенурки често са украсявани с геометрични фигури.

Разбира се, с течение на времето, погребалните практики са претърпели развитие. „След като символичният смисъл на тези плочи е изчезнал, нови вече не се правят, казва Су. Измислили сме по-лесни методи за погребение и възпоменание, които в някои случаи са автоматизирани и дигитални. Изтънчено издълбани, тези високи паметници и митологичните същества, които ги подкрепят, оцеляват като древни произведения на изкуството. Но те също така напомнят за универсалните желания хората да бъдат запомнени и да живеят и в отвъдното.“

The post Надгробните костенурки на Китай – част II appeared first on Зелен Свят.

Тези скулптурни стели – свободни изправени каменни плочи, които носят информация, не са уникални за Чифу. Паметници, положени върху костенурки, могат да бъдат намерени в цяла Източна Азия, въпреки че в началото са древни китайски погребални маркери, най-изявени в Китай. Докато някои стоят непосредствено над отделните останки, други са разположени близо до гробище. В императорските мавзолеи, например, погребалните плочи често се помещават в отделни павилиони, споделя Джей Су, директор на Музея за азиатски изкуства в Сан Франциско. Той добавя, че хората, които могат да си позволят подобни изваяни маркери, обикновено са високопоставени служители и членове на елита, а техните плочи разказват блестящите им биографии, възхваляват постиженията им.

Добавянето на костенурката служи за подчертаване на добротата на мъртвите. Според китайската култура благи същества, които символизират дълголетието, костенурките доказват, че човек е толкова добродетелен, че духът му може да живее вечно. Също така на костенурките се е гледало като на мощни същества, които могат да носят тежки товари – един мит твърди, че огромна морска костенурка, известна като Ao, поддържа Земята на гърба си.

Китайските майстори обаче не дялат подобни надгробни плочи преди Златната епоха на китайската култура. “Костенурките, които носят плочите, се появяват за първи път в династията Хан – време, когато китайската култура, каквато я познаваме, става официална”, разказва Су. “Употребата им също става по-разнообразна, защото е можело да бъдат използвани за всякакви цели. Но са се превърнали в плочи, които са носели информация за биографията, така че потомците да могат да си спомнят великите дела на прадедите и да им отдават почит.“

Също така плочи върху корубата на костенурка са били изработвани и като маркери за отбелязване на забележителности, от храмове до паркове, с написани на тях хроника за произхода и историята на всяко място. Най-ранните фигури имат закръглени, доброжелателни лица, протегнати към небето, сякаш за да поздравят всички посетители. Но по-късно корубите получават проточени драконови глави, някои имат отворени уста, за да демонстрират челюсти със зъби.

The post Надгробните костенурки на Китай – част I appeared first on Зелен Свят.

В централното гробище на Марау, малко градче в южната част на Бразилия, мавзолеи и гробници са скупчени, като камара детски кубчета. От калдъръмените пътеки гробището изглежда чисто и поддържано. Но преди няколко години, когато екип изследователи го посетили, забелязали пукнатина в стената на една от гробниците. Открили, че нещо изтича от там, а в нея имало сравнително нов труп. Човешкото тяло се състои предимно от вода, въглерод и соли, съдържащи калций, калий, желязо и други съединения, познати от етикета на шишенцето с витамини. Когато човек умре и тялото му започне да се разлага, то се трансформира в солена течност, известна като “некролеарат” – произведена от около три пети вода и две пети соли и органични съединения. Всеки 15 или 16 килограма телесно тегло произвежда един галон от инфилтрат, който има осезаема рибена миризма.

В гробищата тази течност попива в земята и, особено в песъчлива или камениста почва, случва се да се смеси с подземните води. В Бразилия, където е горещо, влажно и падат проливни дъждове, рисковете от това са особено високи. “Смятам, че гробищата са един от най-големите замърсители в света”, твърди Алчиндо Некел, географ в бразилския Факултет Меридиан, който ръководи проучването на гробището Марау.

В продължение на хилядолетия хората са отделили специални места за своите мъртви, но тъй като населението на света е нараснало, паралелно с това е нараствала и концентрацията на мъртъвците. “Гробищата могат да се разглеждат като специални видове сметища”, пише в доклад от 1998 г. за Световната здравна организация той. И, както всяко депо, те носят риск от замърсяване. Съществуват редица подробни проучвания за опасностите за околната среда, но в някои случаи – гробище, което задържа вода, например – опасността от замърсяване е ясна. С гробища, понякога превърнати в паркове и детски площадки или заобиколени от гъсто населени места, еколозите все повече се опитват да разберат истинските опасности, скрити в тях. Навсякъде, където погребваме телата, почвата ще се различава от останалата и тези подземни характеристики могат да продължат стотици, дори хиляди години. Някои изследователи имат име за гробищните почви – “некрози” – и те могат да носят по-висока концентрация на хранителни вещества от околните. Много по-тревожни обаче са микробите, които почвата може да съдържа.

През ХІХ век има документирани поне няколко случая на гробища, замърсяващи градските водоснабдявания. Холерата често се измъквала от мъртвите тела в питейна вода, а в Берлин през 1860-те хората, живеещи в близост до гробища, били изложени на по-висок риск от коремен тиф. В Париж водите в близост до гробищата може би били със сладникав вкус и са имали онзи характерен рибен дъх.

Съвременните гробища са пълни с всякакви други потенциални замърсители. Всяка година в Съединените щати повече от 100 000 тона стомана – “достатъчно, за да се възстанови мостът” Голдън Гейт “, са заровени в гробища, както и дървесни консерванти, бои, медицински изделия с радиоактивни компоненти, цинк, сребро, бронз, изкуствени стави, гръдни импланти и всякакви други остатъци на човешкия живот, които вземаме заедно с нас в гроба. Течностите за балсамиране, които някога са включвали арсен, постепенно се смесват в мръсотията. Използваният днес формалдехид е канцероген. Труповете отделят токсични съединения, наречени путресцин и кадаверин, с които се отстранява миризмата от разлагането. Гробищата са силно озеленени, което означава много тор. Лаковете на ковчезите, дрехите на погребаните, гримът на лицата им – всичко това е изпълнено със съединения, които, концентрирани силно на едно място, могат да се превърнат в опасност.

“Исторически, хората са приели, че ако вкарате формалдехид в организма, патогените ще умрат”, казва микробиолога Юнис Убомба-Джасуа, управител по качеството на водните ресурси в Южноафриканската комисия за изследване на водите. Изследванията обаче откриват много видове микроби, които процъфтяват в гробищни почви: Е. coli, салмонела, C. perfringens (често срещана причина за заболяване, свързано с храната) и B. anthracis (което, както подсказва името му, носи антракс). В лабораторни симулации на условия на гробище Убомба-Джасуа беше изненадан да установи, че E. coli са оцелели от биоцида, който трябваше да ги убие. В едно проучване техният екип откри Е. coli, включително по-опасните, устойчиви на наркотици щамове, във водни проби от три различни гробища.

Докато човешките тела се разлагат в продължение на около десетилетие, някои от тези замърсители се задържат много по-дълго. Следите от метали, например, могат да се запазят в продължение на много години. “Те се разлагат с течение на времето”, казва Матис Диппенар, хидрогеолог от университета в Претория, който ръководи проект за екологичните опасности на гробищата. – Но никога не изчезват!“

Преди да изпаднем в паника за местата с токсични отпадъци в градовете си, важно е да запомним, че в повечето случаи няма непосредствена опасност или причина за тревога. Но това изследване показва, че гробищата могат да бъдат резервоари за много неща, които не искаме в живота си. „Вероятността е малка, но рискът е голям!“ предупреждава Диппенар.

Изследователите, които изучават тези въпроси, включително Некел, Диппенар и Убомба-Джасуа често стигат до извода, че погребението е просто един неустойчив начин за справяне с мъртви тела в дългосрочен план. За да бъде гробище естествено сигурно, “имате нужда от най-стабилната земя, а не от най-лошата”, казва Джипанаар.

Не е съвсем известно каква е най-добрата алтернатива за смърт, съобразена с околната среда. Кремацията, например, има свое собствено въздействие върху околната среда. Но има изобилие от идеи – от вертикални гробища, през капсули с човешка прах и семена за засаждане, до замразяване на трупа и след това разбиване на прах.

“Начинът, по който живеем, се е променил толкова бързо, но начинът, по който умираме и как гледаме на погребението е останал доста статичен за дълъг период от време”, казва Убомба-Джасуа. “Променяме начина си на живот, но същото трябва да важи и за това как ще умрем”.

The post Тук почива Е-коли appeared first on Зелен Свят.

Шомакър се радва на известна кариера, комбинираща основната му дисциплина по геология с повече астрономически приложения, помагайки да се създаде областта на планетарна наука. Той е изучил няколко кратера тук на Земята, а в началото на 60-те години основава програмата за изследване на астрогеологията в рамките на геоложките проучвания на Съединените щати. Шомакър използва знанията си, за да обучи астронавтите от мисията Аполо за това какъв терен би трябвало да очакват да открият на повърхността на Луната.

Автомобилна катастрофа, докато проучва метеорен кратер в Австралия, слага неочакван край на живота му през юли 1997 г. Но дори в смъртта, както се оказа, пътуването му далеч не приключва в този ден. Близка колежка на Шомакър предлага тленните му останки да бъдат погребани на Луната. По такъв начин НАСА решава да почете паметта на учения, чиято мечта да стане астронавт не се осъществила единствено по здравословни причини. Компанията Celestis, единствената, която засега успешно извършва мемориални космически полети, приема да погребе праха на Шомакър на Луната. И така, на 6 януари 1998 г. лунна сонда на НАСА потегля за южния полюс на Луната, носейки на борда си една унция от праха на Шомакър.

The post Единственият човек, погребан на Луната appeared first on Зелен Свят.