В продължение на векове папството е упражнявало над християнските държави в Европа както духовна, така и политическа власт. То съумява да изгради вфикасни съюзи и да намали амбициите на двама могъщи господари: германският император Фридрих Барбароса и Хенри II от Ангия. Папа Инокентий III трърди категорично: “Както Луната получава светлина от Сленцето, така кралското достойнство в отражение на папското.” Но Филип IV Хубави иска дам да си е господар. Освен това възнамерява да накара монасите да плащат данъци.

Конфликтът се задълбочава. В едно тържествено заявление папа Бонифаций VIII препотвърждава, че временната земна власт на кралете е подчинена на духовната власт на “Единната и Свята” Църква. Той дори решава да отлъчи краля от Църквата. Филип Хубав, подкрепен от трите съсловия (благородничество, духовенство, буржоазия) изпраща съверника си Гийом дьо Ногаре да арестува папата, за да бъде съден на събор.

През 1305г., след смъртта на папата, Филип Хубав успява да накара да изберат за папа френският кардинал Бертран дьо Гот, който взема името Климент V. Под претекст, че войните окървавяват Италия, той отказва да отиде в Рим. През 1309г. той се настанява в Авиньон, градче в херцогство Анжу пред дверите на Франция, което ще стане собственост на Църквата и ще остане такова до Революцията през 1789г.

Авиньон се организира като монахия. Там пребивава Съветът на кардиналите, който избира папата, както и Курията – правителството на Църквата. Стотици лица осигуряват управлението на финансите, пощата, сеченето на пари, действието на съда, на папската полиция. Градът става свидетел на значителен икономически подем и става голям финансов пазар. Папският двор прилича на светски двор, заслепява с лукса си. Аферите и борбата за престола са по-важни от вярващите и религиозните въпроси, а това скандализира много християни.

Движението срещу хренските папи е все по-силно. През 1377г. папа Григорий XI решава да се върне в Рим. След смъртта му през 1378г. Съветът на кардиналите избира италиански папа, Урбан VI. Ядосаните хренски кардинали избират за папа французина Климент VII, който остава в Авиньон. Френският крал поддържа авиньонския папа; германският император и английският крал – този в Рим. Християнството се парделя: това е Голямата схизма, продължила от 1378 до 1417г.

Много събори се опитват да възстановят реда. Тови в Констанц от 1417-1418г. връща единството, като избира една папа, Мартин V. Но папската власт трябва да се ограничи. Някои богослови искат дори решенията на съборите да имат предимство пред тези на папата. Мартин V отказва. Папската монархия е възстановена. Но тази криза отслабва папството, улеснява ересите, различните страни отказват тотално подчинение на Рим. Недоволството ще избухне през XVI век, когато религиозни войни ще потопят Европа в огън и кръв.

The post Кризата на папството appeared first on Зелен Свят.

Той обединил сили с още двама мъже през 60 г. пр. Хр. да се създаде политически съюз, който да доминира в Рим: така наречения първи триумвират. Наред с Крас стоял Гай Юлий Цезар, амбициозен военен командир, започнал живот в политиката. Някога Крас бил покровител на Цезар, а двамата останали съюзници. Третият член бил гордият и могъщен Гней Помпей Магнус, Помпей Велики, бивш съперник.

Решението на Крас да се обедини с тези двама мъже може да изглежда объркващо. Богат и влиятелен, той се присъединил към триумвирата по практически и емоционални причини. Този съюз с Цезар и Помпей не само помогнали да се приемат закони, благоприятни за неговите икономически интереси, но и дало възможност на Крас да докаже своята воля като войник и да спечели любовта, запазена за големите командири на Рим.

Роден около 115 г. пр. Хр., Крас не произхождал от демонстративно богато семейство. Историкът Плутарх от първи век пише в “Паралелните животи”, че Красс “е живял в малка къща”, където “те са държали само една маса сред тях”. Бащата на Крас умира през 87 г. след като се забърква в политическа борба, която се превърнала в насилие. Младият Крас оцелява, само защото успява да избяга в Испания.

Макар и безскрупулен той нямал социални умения. В епоха, когато реториката е била от съществено значение за по-нататъшната политическа кариера, Крас е смятан за силно надарен оратор. Той бил също сърдечен и любезен към всички, дори и към най-смирените хора, които го спирали на улицата. Макар и известен с алчността си, Крас също можел да бъде щедър. Плутарх описал как е отворил къщата си за посетителите, дарил една десета от богатството си на култа на Херкулес, и е дал достатъчно зърно, за да нахрани всеки гражданин за три месеца. Той също бил щедър, когато ставало дума за отпускане на пари на приятелите си. Той им начислявал лихва, но очаквал изплащането му изцяло в края на заема.

The post Най-богатият човек в Древен Рим appeared first on Зелен Свят.

Улиците са прави очертани от сгради, в приземните им етажи да търговците и занаятчиите. Най-бедните живеят на последните етажи. Отпадъците се изхвърлят на улицата. Отопляват се с мангали, които опушват помещението. За да ядат топло ястие, римпляните отиват в странноприемницата. Мият се в обществените бани, а водата се носи от кладенците. Богатите живеят в domus: индивидуална къща с кухня и течаща вода.

Римска Италия използва богатстава на огромната Империя. Императорите финансират големи обществени строежи, за да задоволят простолюдието, което приижда в големите градове. Умножават се безплатните бани като тези на Каракала в Рим; както и цирковете, като Големият цирк и арените, като Колизеума в Рим. “Panem et circenses” (хляб и зрелища): такава е рецептата за потушаване на опитите за бунт. Съществуват почти 200 празнични дни в годината, посветени на боговете, на императора или на някой победоносен генерал… които са изпълнени с големи зрелища: борби на гладиатори, надбягвания с колесници, които увличат тълпите и често са повод за сбивания; морски битки и т.н.

Земята е основен ресурс на Империята: тя дава жито, грозде, маслини, изхранва волове, обце, кози. Фермата – villa – се ръководи от управител, често пъти освободен роб, верен на господаря си, който живее в Рим и идва там само за почивка. Вилите са с най-различни размери. Но големите стопанства, латифундиите, използват труда на хиляди роби, разпределени в групи. Трудът им е тежък и безплатен. Те живеят в мизерни бараки, ергастули, докато собствениците имат пищни къщи.

The post Всекидневният живот на римляните appeared first on Зелен Свят.

Въпреки това, един колесничар проправял пътя си към победата повече от 2000 пъти. Флавий Скорпус започва кариерата си като роб, но се издига до височината на слава и богатство.

Как го е направил? И колко опасни са били състезанията му? За да разберат, експертите построили и тествали римска колесница от времето на римската епоха, като установили, че колесниците са били проектирани така, че да максимизират спектакъла, но малко било направено за защита на водача. Подвизите на Скорпус – и рисковете, смразяващи кръвта, са включени в новия двусериен документален филм на Smithsonian Channel “Римската колесница Суперстар“.

Скорпус започнал да се състезава като тийнейджър във външните провинции на Римската империя, след което пристига в Circus Maximus – най-големия стадион и писта на Рим – през 90 г.сл.Хр., когато бил на около 21 години. Той вероятно е участвал в общо 5000 до 6000 състезания в своята 10-годишна кариера, “което означава, че вероятно се е състезавал 500 или 600 пъти годишно”, разказва в документалния филм Джери Тонер, сътрудник и директор в Churchill College в Университета в Кеймбридж,  в Обединеното кралство.

„Той редовно е рискувал живота си“ – каза Тонер.

„Неговите подвизи са били много рисковани, защото състезателните колесници благоприятствали бързината пред безопасността. За разлика от по-здравите военни колесници на египтяните и хетите, римските колесници били създадени за бързина и спектакъл, а не за битка“, сподели за Live Science Майк Лоадес, учен изследващ историческите състезания. Колелата на колесниците били малки, колесниците били леки, направени от дърво и сурова кожа; платформата, от задната ос до предната релса, не била по-дълга от метър.

За разлика от военните колесници, в които впрягали най-много два коня, римските колесници били теглени от четири коня, което ги правело по-сложни за управление и много лесно се разрушавали по време на състезанията. „Освен това военните колесници имат релси на височината на кръста, така че един стрелец може да се подпре, докато стои изправен“, каза Лоадес. Но в римските колесници релсата е много по-ниска – на нивото на коляното. Когато Лоадес изпробвал реконструирана колесница, той открил, че макар този дизайн да предпазвал състезателя от камъните и праха, изритвани от конете, ако се случело да загуби равновесие, състезателят можел да се стабилизира, само, ако падне на едно коляно на платформата.

“Изглежда много опасно, но това се вписва в римската идея за театър, вълнение и опасност”, каза Лоадес.

Една типична римска надпревара включва 12 колесници, с 48 коня, подредени една до друга. Когато състезанието започвало, приличало на паническо бягство. Поради безразборното скупчване върху състезателното поле, един от най-често срещаните рискове на пистата е “корабокрушение”, както римляните ги наричали – когато колесници се сблъсквали и падали на пистата, превръщайки се в мъчителни бариери за останалите състезатели.

В продължение на 10 години състезанията, способностите на Скорпус му спечелили количества злато, които днес се оценяват на 15 милиарда долара, изчисляват експерти в “Circus Maximus”. Суперзвездата с колесници бил убит в състезание през 95 г.сл.Хр. и “вероятно е загинал в едно от онези драматични „корабокрушения““, каза Тонер.

Превод – Нина Жишева

The post Кървавите състезания на Древния Рим appeared first on Зелен Свят.

В рамките на два века обаче византийският град Елуса (известен още като Халуза) се срутил, оставяйки зад себе си древни сгради, разделени от по-късните поколения или просто погребани под променливи пясъчни дюни. Историците като цяло смятат, че византийските социални и икономически системи в региона на Негев са спаднали с възхода на ранния ислямски период в средата на VII век, време, което е довело до промени като ограничения върху производството на вино, стока, която генерирала много пари и търговия за Елуса.

Благодарение на по-внимателния поглед към общинските сметища на Елуса обаче, археолозите вече осъзнават, че спадът на града е настъпил почти век преди ислямските влияния да навлязат в района. Виновникът? Бърза и смъртоносна промяна в климата, предизвикана от поредица от далечни вулканични изригвания.

В едно изследване, публикувано в докладите на Националната академия на науките, Гай Бар-Оз, професор по археозоология в университета в Хайфа, и неговият изследователски екип описват резултатите от разкопките на градските сметища, които все още се виждат из покрайнините на Елуса. Копаенето бе подтикнато от любопитството на Бар-Оз за падането на византийското общество в Негев. За улики, изследователите се обърнали към сметищата на Елуса, аргументирайки се, че краят на събирането на боклука ще отбележи края на функционирането на обществото на високо равнище в градска среда.

След изкопаване през пластове отпадъци като пепел от камини, кости от месо и риба, семена от грозде и маслини, изхвърлен строителен материал и счупени винени чаши, изследователите открили, че главните сметища са спрели да получават боклук около 550г. Краят на събирането на боклука в Елуса обаче е в съответствие с новите тенденции в науката за климата, които показват, че средата на VI век всъщност е било ужасно време за живот в по-голямата част на Европа и Азия.

The post 1500-годишнo византийско сметищe за боклук appeared first on Зелен Свят.

На 14-годишна възраст Басиан става император на Рим и приема името Марк Аврелий Антонин Август през 218 г. От този момент неговото кратко, хаотично царуване скандализира Рим. Луридските сексуални срещи, екстравагантни каскади и партита, драматичен срив в римската традиция, принудително поклонение на
Елах-Габал в грандиозни публични ритуали отбелязват четирите му години на трона.

Отчетите за неговия живот се преливат във фантастика. Докато историите за него са без съмнение преувеличени, те продължават да вдъхновяват изкуството, литературата и драмата до наши дни. Голяма част от информацията за Елагабал е извлечена от сборник с биографии на императорите, известни като историята на Август. Това, което историците знаят със сигурност, е, че въпреки раждането му в далечна Сирия, Елагабал принадлежал към силно влиятелната Северна династия, която доминирала римската политика в края на втория век и началото на трети.

Въпреки примамката на имперския живот в Рим, императора прави свои собствени правила, без да се съобразява с римските обичаи и култура. Той отказа да приеме традиционните богове на Рим и да изостави собствените си. Вместо това, той остава верен на своя култ и донася със себе си статуя на бога Елах-Габал в Рим. Построил храм на сирийското божество на хълма Палатин. Въпреки че е император, той продължава да изпълнява ролята си на първосвещеник през цялото си управление.

Елагабал не проявявал никакво уважение към друг религиозен култ, освен към неговия. Скандалите и ексцесиите на императора очевидно нямали граници. Разказва се случай, в който той изумил римляните с неговите наумахии – симулирал военноморски битки в Цирк Максимус, с кораби, плаващи по вино, за да предизвикат „виното-тъмно море” от Одисея на Омир.

Също толкова впечатляващи били сложните процесии, в които колесници, изтласкани от слонове, тигри и лъвове се изкачили по Ватиканския хълм, утъпквайки всяка гробница, която лежала по пътя им. По време на банкетите си, историята на Августиан споделя, че Елгабал много се радвал да раздава подаръци на населението. Можело да е фина пържола, друг ден мъртво куче, или стотици златни монети, за да може да се забавлява, да наблюдава как хората се карат за тях. Същият източник също така разказва как би могъл, по прищявка, да сервира „храна“ от восък, дърво, камък или мрамор.

Автор: Мартина С. Попова

The post Императорът на купона appeared first on Зелен Свят.

За всички умения и красота на работата му с длето, той е споменаван най-вече с неговата работа с четката. Смелите цветове и поразителната композиция на фреските му в Сикстинската капела все още се радват на зрителите с тяхната сила и емоция. Сикстинският таван и „Последният съд” са свидетелство за гения на Микеланджело като художник и неговата еволюция.

Фрески от други художници вече били нарисувани по стените когато започнал. Микеланджело трябвало да нарисува целия таван, структура с дължина 40 метра и ширина 13 метра. Запълването на площ от около 557 квадратни метра със стенописи би уплашило дори най-опитните художници. Въпреки това флорентинецът сдържал нервите си и настоявал за възможно най-добрата сделка. През май 1508 година предложеният план бил отхвърлен от художника, който го сметнал за „бедна идея“. В следващата итерация му бил даден картбланш.

Сикстинският таван бил завършен през 1512 година, малко преди протестантската реформация. На западната стена фреската „Последният съд“ била разкрита почти три десетилетия по-късно, тъй като последиците от революцията на Мартин Лутер се разпространили в цяла Европа. И двете произведения отразяват духа и темите на времето: възрожденската любов на човешкото тяло; напрежението между богатство и вяра и най-вече експлозивното жизнено представяне на великите истории на Библията.

Самият свод бил посветен на епизоди от Стария Завет, разделени на три части: Творението, Райската градина и Потопът. Оставащото пространство също било изпълнено с живопис. В полукръглите лунети над прозорците и в грубо триъгълните дюбели били поставени библейски фигури, които предшествали Христос. Панелите над тях били запазени за пророци. Верен на възрожденския класически дух, Микеланджело включва сибили в тази пророческа традиция, включително и либийската Сибила. В четирите ъгъла на тавана се разказват епизоди на спасението на Израел.

Автор: Мартина С. Попова

The post Изкуството на Сикстинската капела appeared first on Зелен Свят.

Приказката може да е апокрифна, но като се има предвид това, което е известно за необикновената Катерина Сфорца, има истина в нея. Една от най-изключителните фигури на италианския Ренесанс, Сфорца потрила рамене с артистичните и културни гении от своята епоха. Тя се противопоставила на нормите, изучавала алхимия и приветства сблъсъка с Борджиите и други мощни семейства. Катерина била родена през 1463 г. в Милано, незаконна дъщеря на Галеацо Мария Сфорца, която по-късно става херцог на Милано. Въпреки нейната нелегитимност, тя била отгледана в центъра на домакинството на баща си, където получила образование, пропитано с хуманистичния дух на епохата. Подобно на други момичета в това забележително семейство, тя изучавала военни тактики и оръжия заедно с момчетата.

През 1473 година, когато Катерина била на 10 години, семейството й прави политически съюз и я сговаря с Джироламо Риарио, мъж 20 години по-възрастен от нея, племенник на папа Сикст IV. Джироламо я взел да живее в Рим, след като тя навършила 14 години. Този ход помогнал да се укрепи мястото им в центъра на папския двор. Катерина родила няколко деца и станала мощен посредник между Рим и Милано.

През август 1484 г. смъртта на папа Сикст IV предизвикала политически хаос в Италия. Съпругът на Катерина бил в несигурно положение: много фракции се стремели да завземат земите му след смъртта на чичо му. Риарио бил далеч от Рим и бил възпрепятстван да се върне в града, за да укрепи позицията си. Катерина, въпреки че била бременна направила това вместо него. Заповядала на армията да превземе римския Кастел Сант Анджело. Тя отказала да го отстъпи, твърдейки, че папа Сикст е дал контрол на семейството им преди да умре. Катерина сграбчила замъка, за да предостави оръжие на съпруга си, за да може да се постигне споразумение. Катерина и Риаро напуснали Рим след като получили голяма компенсация от противниците си.

Катерина имала възможност да докаже политическите си умения в новия си дом в Форли. След като Рикардо бил убит през 1488 година от привърженици на новия папа Инокентий VIII, тя поела цялата отговорност за града. Спечелила благословията на гражданите си и сформирала силни съюзи със съседните държави чрез брака на децата си. Тя също поела командването на военната си подготовка.

Отбранявала града като казала: “Ако трябва да загубя, искам да загубя по мъжки начин.” Тя е образ, който служи за пример на много жени. Фактът, че нещо принципно се върши от мъж не означава, че жена не може да го направи по-добре.

Автор: Мартина С. Попова

The post Катерина Сфорца – една смела ренесансова жена appeared first on Зелен Свят.

Голият скалп бил показ на вяра. Религиозното значение на косата е разпространено из целият свят. Будистките монаси си бръснат главите, докато някои ортодоксални евреи не докосват косата от двете страни на лицето си. Това е традиция и до днес. Католическите монаси били познати със специалната си прическа в продължение на векове. Нарича се тонзура. Нейното начало било през IV – V век. Смята се, че стилът произлиза като опит за подобаване на короната от бодли, която била на главата на Исус при неговото разпъване на кръста.

През VI век Папа Грегорий изпратил мисионери от Рим към Англия намерил разлики между Римската католическа църква и Келтската църква. Тогава настанали и сериозните разногласия относно религиозните практики. Било сблъсък на традиции и култури. Съществували са силни разминавания между двете църкви. Най-голямото неразбирателство било кога да се чества Великден. Друг проблем настанал с формата на тонзурата. Римската църква използвали вече познатата ни кръгла тонзура, а англичаните използвали друг вид, който днес остава мистерия, тъй като тя била изтрита от лицето на всяка историческа книга. Учените, който се опитали да разберат как би изглеждала тя използвайки стари текстове, казват че е възможно да е била триъгълна тонзура вместо кръгла.

През 664 година се съгласили да използват Римската дата на Великден и променили прическите на монасите си. В Римската католическа църква тонзурата била премахната през 1972 година, когато всички се съгласили, че тя показва разделение, което показва силата на църквата над народа. Днес някой монаси все още използват тази прическа, докато други не. По ясен пример може да е самата ни култура. Вероятно сте забелязали младежи, който са решили да си обръснат косата от двете страни на главата. Това естествено няма религиозни наклони, но все пак показва културата, от която те са част.

Автор: Мартина С. Попова

The post Странните прически на монасите appeared first on Зелен Свят.

Калигула е третият император на Римската империя. Роден е на 31 август 12 г.пр.н.е. в Антиум, Италия, сега известен като Анцио. Родителите му са Германик и Агрипина Старша и той е едно от шест братя и сестри, наречени Нерон, Друз, Агрипина Младша, Джулия Друзила и Джулия Ливила. Неговото рождено име е Гай Цезар Германик, но на тригодишна възраст му е дадено прозвището Калигула, което означава „малък ботуш“ – когато придружавал баща си по кампании – войниците са се забавлявали с дребната му военна екипировка.

Баща му, Германик, бил племенник и осиновен син на император Тиберий. Смъртта на Германик през 19 г. сл. Хр. била придружена от слухове, че Тиберий му е заповядал да се отрови, защото били политически съперници. Агрипина Старша вярвала, че Тиберий е отговорен за смъртта на съпруга й и публично заявила, че ще търси отмъщение за починалия си съпруг. В отговор Тиберий затваря Агрипина Старша, Нерон и Друз. И тримата умират, докато били затворени. Поради младата му възраст, Калигула бил пощаден от затвора и изпратен да живее с майката на Тиберий, Ливия.

През 31 г. сл. Хр. Калигула е извикан на остров Капри, за да живее с Тиберий. Калигула е приет от Тиберий, предполагаемия убиец на баща му и е бил принуден да крие омразата си към Тиберий. Скоро Калигула и неговият братовчед Гемелус стават равни наследници на трона. Въпреки това, след смъртта на Тиберий през 37 г. сл. Хр., съюзникът на Калигула Марко уредил Калигула да бъде наречен единствен император. Малко след това Калигула убива Гемелус и Марко.

Калигула е само на 25 години, когато става император на Рим през 37 г. сл. Хр. Най-накрая освободен от това да бъде „разглезен затворник“ на убиеца на баща си, Калигула става обичан и приветстван император. Той дава бонуси на военните, премахва нелоялните данъци и освобождава онези, които са били несправедливо затворени. Той става домакин на пищни състезания с колесници, гладиаторски представления и пиеси. Поръчва костите на майка му и братята си да бъдат постави в гробницата на Август. Калигула е бил много висок и блед. Докато главата му била плешива, тялото му е било прекалено окосмено и в резултат на това често е бил обект на шеги. Впоследствие Калигула обявява за престъпление споменаването на думата коза в негово присъствие и го наказвал със смърт.

Няколко месеца след като Калигула става император, той се разболява сериозно. Мнозина допускат, че може да е бил отровен. Въпреки че се е възстановил от болестта си, се казва, че в този момент Калигула е полудял. Той започва да убива близките му или да ги изпраща в изгнание. Тиберий Гемелус, негов братовчед бива екзекутиран. Баба на Калигула била много възмутена от това и скоро умира. Има разногласия относно смъртта й, някои казват, че се е самоубила, а други настояват, че тя е била отровена от Калигула.

Едно от най-наглите действия на Калигула е било да обяви, че е жив Бог. Той наредил изграждането на мост между двореца и храма на Юпитер, за да се срещне с божеството. Той започва да се появява в публичното пространство облечен като различни богове и полубогове –  Херкулес, Меркурий, Венера и Аполон. Според съобщенията, когато се среща с политици, той говорел за себе си като за бог и понякога се наричал Юпитер в публични документи. В различни храмове Калигула свалил главите от различни статуи на богове и ги заменил със собствената си глава.

Тъй като действията на Калигула ставали все по-възмутителни, жителите на Рим започнали да го мразят и искали да се избавят от него като техен лидер. В един момент Калигула заявява пред Сената, че ще напусне Рим и ще се премести в Египет, където ще бъде почитан като жив Бог. Касий Чаереа от преторианската гвардия започна да заговорничи за смъртта на Калигула. На 24 януари, 41 пр.Хр., група пазачи нападат Калигула след спор. Той е намушкан повече от 30 пъти и след смъртта му е бил погребан в плитък гроб. Съпругата и дъщеря на императора също били убити. След смъртта му, Сенатът настоява да го изтрие от римската история, да нареди унищожаване на статуите му, за да възстанови републиката. Хората в Рим бяха ядосани и поискаха отмъщение срещу онези, които убиха императора. Чичото на Калигула, Клавдий, става следващият император и нарежда смъртта на Чаереа и на всеки, който е замесен в смъртта на Калигула.

Някои казват, че Калигула е бил просто луд, но историците твърдят, че е възможно да е страдал от епилепсия и че е живял в постоянен страх от припадъците. Тази теория е подкрепена от факта, че Калигула е известна с това, че е разговарял с Луната (някога се е смятало, че епилепсията е причинена от ефектите на Луната). Други историци твърдят, че Калигула може да е страдал от хипертиреоидизъм поради неговата раздразнителност и начина, по който той се е взирал в далечината.

Въпреки че царуването на Калигула като император е краткотрайно, неоспорим той е оказал голямо влияние върху Римската империя. Дали е докаран до лудост от ужасяващите смъртни случаи на членовете на неговото семейство в ръцете на мъжа, който по-късно го прибрал, гневен за убийствата с отрова или страда от недиагностицирано психично заболяване, никога няма да разберем. Но едно нещо остава сигурно – Калигула, с неговата причудлива лудост, остава един от най-скандалните римски императори на всички времена.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Калигула – лудият император appeared first on Зелен Свят.