Чаша пълна с любов

Вече знаете. Аз и синът ми движим доста с транспорта. Не само, защото се налага, а и защото малкият е буквално вманиачен на тема градски транспорт. Ако се случи някой ден да нямаме конкретна задача, непременно измислям някоя далечна точка, до която да стигнем за да…Как да кажа…?!? Малкият да „си вземе возенето”. Чак след това, той е склонен да стои на едно място да кажем за максимум час, да придружи майка си до някой магазин, институция, среща с приятели…И на това съм благодарна. Поне има начин, нали?!? В интерес на истината е по-лесно да се справя с тръшкащото се дете, отколкото с някоя уж добронамерена леля, която непременно оцветява пейзажа в бозаво, с грубата си намеса в най-личното ми пространство. Любезният на пръв поглед въпрос : „Ама защо плаче горкото?!?”, отключва в мен неподозирана канонада от гневни атоми.  Така и не схващам, поради  ‘що, някой навлиза в чуждото пространство?!?  Окей, моят син все още не говори и начините му на изразяване на емоции, са ярки и привличащи вниманието, но в повечето случаи той се тръшка, защото например, майка му отказва да виси повече на някоя спирка, не го пуска да изтича на шосето, защото слизаме от някой влак/ тролей/ трамвай…причините са безброй…И дано това да е най-тъжното, което се случва на детето ми, но защо аджаба българина не гледа в своята паница, недоумявам.

За щастие, понякога има и кротки пътувания из дебрите на градската джунгла. Вчера беше такъв един ден. Прибирахме се към дома, след среща с баща му. Снегът валеше като посипан от някаква красива коледна картичка, тихо и на парцали. Ватманката не псуваше, дечко беше притихнал на седалката, без непрекъснато да иска обяснения  какъв цвят е  това или онова, или да отчита какви превозни средства минават покрай трамвая, в който се возим ние. По едно време се качи една мургава сънародничка с общо 6 деца (!!! ). Ако искате вярвайте, дори те не нарушиха тихата атмосфера в трамвая. И сега се дръжте…по едно време, едно от чавенцата си догриза ябълката и протегна остатъка към жената, която бръкна в чантата си, извади някаква хартиена салфетка (очевидно отпадък от нещо друго, изядено преди това), загъна ябълковата огризка в салфетката и я прибра тихо в чантата си. Стоях вкаменена и се опитвах да овладея напиращият си порив да отида до нея и да ѝ стисна ръката. Такова нещо не се вижда всеки ден в трамвая. Представих си как малкия ще надигне глас и ще наруша кротката идилия царяща наоколо, и успях да овладея радостта си.

Както си блеех през прозореца, унесена в снежната картичка през прозореца, съзрях един бял бус. Бяхме спрели на светофар. Шофьорът кротичко се протегна и отпи кафе от чисто бяла, порцеланова чаша с червено сърце. После внимателно пак я постави на таблото пред себе си и тръгна. Представих си очите на жената, която му е купила тази чаша и как грижовно му я подарила, за да го радва в дългите, нервни дни, докато той кара смяната си.

– Да ти напомня за мен- му е казала.

И после всяка сутрин, когато го изпраща на работа, тайничко надниква на таблото за да се увери, че той пази нейната чаша.

Разбира се, можех да съчиня и някаква гадна история, ама никак нямаше да отива на пречистващият се сипещ на парцали сняг отвън. Добре, че не натрупа.

източник снимка: Google

автор: Тезджан Ферад- Джани