Идват ли “спасителите”?!?

„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България, но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”-

 из фейлетона „Страст” на Алеко Константинов.

В чест на днешният празник, реших да започна с цитат. Стори ми се, че много кореспондира на днешната действителност. Принципно не съм човек, който помни и цитира. Този пасаж обаче ми прозвуча толкова горчиво-тъжно, че неволно искам да го споделя и с вас. Тъжна ми е равносметката. Тъжно ми е, че съвсем умишлено сме свидетели на съзнателен геноцид. И тук не говоря за интелигенцията на народа, нито за т.нар ни вип-ове. Не. В случая и привидно не текат зрелищни атаки, масови нападения или война. Тихо и упорито се случва някаква асимилация. Младите изтекоха. Можещите също. Образованието ни заприличва все повече на дресировка, в която едни уморени хора отчаяно се опитват да налеят малко светлина. Обаче един бърз поглед към учебниците и тези, които ги „пускат” в този вид, бързо залива тази светлина с помия. Какво ни става? Къде изчезна националното ни самочувствие? Кой има интерес да нямаме такова? Защо спим толкова дълбоко? Защо ни е толкова къса паметта?!? Не знаех, че сме толкова издръжливи. Може би след един праг на болката, настъпва пълна безчувственост. Харесва ли ни действителността? Какво правим, за да я променим? Ще се случи ли поотделно? Всеки в своя малък кръг на внимание или е необходима обща, задружна революция?!? Имам и още въпроси. Сама не мога да отговоря на всички… Сигурна съм, че днес всеки един от нас се присети за своя първи учител. Сигурна съм ,че днес се трогнахме и умилихме много.

Понеже е празник, имам право на едно желание вероятно. Ето. Пожелавам си, по-често да се досещаме за учителите си, да помним революционерите и да разказваме за техните подвизи на децата. По-често да задаваме въпроси, да не се смиряваме, да търсим отговори и начини за промяна! Май много станаха пожеланията, но те и проблемите са много. Време е за промяна, хора…! Спешно е…  Другият вариант е да чакаме чужд разум, второто пришествие, Супермен или някой да дойде и да ни „спаси”… Няма лошо. Нека си чакаме. До тогава обаче е нужно да се събудим и да направим нещо. Заради собственото си оцеляване например.

източник снимка: Google

aвтор: Тезджан Ферад – Джани