Икономиката и растежът в света на цапащите човеци

Едно е ясно и се знае от всички. Дори и от тези, които не искат да знаят, те обаче имат инстинкти и волю-неволю научават.

Ежедневното обществено говорене засяга много теми и всичките различни една от друга. Дали ще е икономика, финанси, образование, здравеопазване, лятото на море, политика, корупция, цапане, мръсотия, новата ми кола и прочие, всичко опира и се обединява в едно – манталитет. Мнозинство еднакви манталитети дават облика на нацията.

Опасявам се, че той доста се приближава до приложените снимки. Това е езерото Панчарево, „пресни“ фотографии от началото на август 2020 година. Боклукът огражда езерото навсякъде по брега. В района живеят хиляди, още толкова идват да му се наслаждават всяка събота и неделя.

Няма да се разпростирам по темата мръсното Панчарево и „активността“ на институциите и властите по въпроса. Ще обърна внимание към цапащите човеци и цапащия манталитет. Да не се заблуждаваме и обиждаме – всички сме оцапали някъде, нещо. Авторът на тези редове – също.

Въпросът е, че сме в момент на силно гражданско брожение. На все още спонтанно изразяване на натрупали се прекомерно гняв и чувство за несправедливост. И докато сме на ниво площад и граждански неподчинения, то никой не може да иска от „протеста“ алтернативи за управление и някакви политики за бъдещо развитие на държавата. Ще стигнем обаче и до етапа (предизборни кампании и избори), в който трябва да бъдат излъчени тези, които според конституционно определения модел на държавно устройство и управление ще се наложи да решават от името на избралите ги.

Елементарно е. Но и страшно. Ще го обясним в контекста на цапането и боклука. Както учи Умберто Еко – в природата винаги може да намерим знаци и символи, с които да разясним едно или друго. Е, в случая ги открихме в Панчарево.

Какво става, когато цапащите човеци се превърнат в избиращи и гласуващи човеци? Те харесват, разбират и припознават себеподобните си. Дори някъде им се прокрадва и сладката мисъл, че „щом той може, значи мога и аз“. И ако приемем, че мнозинството манталитети са тези, „осрали“ езерото по този безподобен начин, то с висока степен на вероятност е в управлението да бъдат излъчени именно представители на цапащите човеци. Които – дори и да могат, няма да си мръднат пръста да почистят, защото неименуемо ще влязат в конфликт със своята среда и тези, на които дължат кариерите си.

Прочетете това като една голяма метафора…

А ние дискутираме за икономика, за стопанство, растеж, брутни вътрешни продукти, „чакални“ за Еврозоната, неусвоявани бюджетни излишъци, въглеродни емисии и пр., и пр.

Ама какви въглеродни емисии и чиста енергия, когато – както казва Теди Москов – си събуваме обувките пред вратата, но хвърляме боклука през терасата си (може да погледнете отново снимките).

За цапащите човеци темата за възобновяемите източници и икономически растеж в условията на чиста природа е все едно на сентинелското племе в Индийския океан да му се говори за ненасилие и права на човека.

С тези символи от езерото можем вероятно да обясним и обидния факт, че сме сред първите по ниска себестойност на труда и сред последните по производителност. Впрочем, много неща, вероятно всичко, в живота ни се обяснява чрез тези плуващи отпадъци.

Затова – макар да е задължително да сме оптимисти – е редно да се заредим и със сериозни запаси от реализъм в очакванията си за просперитета на държавата. Или пък – да изненадаме цапащите, като започнем да ги караме да си чистят. Уви, за момента това звучи сюрреалистично.

Мнозина ще кажат, че тези разсъждения са прекомерно крайни. Вярно е и напълно естествено. Живеем в дни на крайности и няма как да мислим другояче.

P.S. Може би сте забелязали една празнина в горния текст – липсват еколозите и природозащитниците. Те са като пушката на Чехов – гръмва, само ако присъства в първо действие. Тях просто ги няма.

Автор: Милослав Йосифов