На парти с райски газ

На парти с райски газ

22/03/2019 Off By nina

През 19-ти век, членовете на британската висша класа се занимавали със специфична форма на забавление, известна като групи „да се посмеем с газ“. Тези забавления включвали вдишване на азотен оксид (N2O), открит през 18-ти век. Забавленията били пренесени и през Атлантическия океан до Съединените щати, където бил открит и признат анестетичния и намаляващ болката ефект на азотния оксид. Въпреки че в крайна сметка смехотворните страни на газа са изчезнали, азотният оксид и днес има значителна медицинска употреба.

Кога е открит азотния оксид?

Азотният оксид е открит за първи път през 1772 г. от Джоузеф
Пристли, английски химик. Пристли публикувал това откритие три години по-късно.  Правел е експерименти и наблюдения на различни видове въздух, в които газът (който той смятал за “въздух”) е описан като “безцветен, сладникав и с лек мирис”. Ученият не провел по-нататъшни експерименти с този газ и въпросът е оставен да почива през следващите няколко десетилетия.

Джозеф Пристли

Едва в края на века, през 1799 г., интересът към азотния оксид се възродил. По онова време Томас Бедос, английски лекар, създал пневматичната институция за провеждане на изследвания върху терапевтичните свойства на газовете. Бедос искал да знае дали някои газове могат да бъдат използвани за лечението на респираторни заболявания, особено на туберкулозата, която по това време е била смъртоносна. Бедос наел 20-годишния Хъмфри Дейви за първи надзирател на институцията.

Как се използва азотния оксид?

Докато Бедос управлявал клиниката, където пациентите можели да останат на лечение, Дейви извършва експерименти с различни газове, включително и азотен оксид. Освен това, шотландският изобретател Джеймс Уат (чиято парна машина допринесе значително за индустриалната революция) е разработил апарат за Бедос, който да му позволи да доставя газовете на пациентите си по-ефективно. Газът на азотния оксид се съхранявал в големи, зелени торби от коприна и пациентите му го вдишвали от тръба, като стискали носа си.

Въпреки че газовете били тествани върху различни животни, експериментите били проведени и върху хора и Дейви го опитал пръв. Той записал усещането, което чувствал, докато вдишвал азотен оксид, което включвало приятно вълнение в тялото му. След като експериментирал в продължение на още няколко месеца и стигнал до заключението, че газът не е вреден за хората, той поканил колеги изследователи, някои приятели и пациенти в института да изпробват газа върху себе си. Въпреки че всеки постигнал същото еуфорично усещане, което Дейви изпитал, всеки го описал по различен начин. Например, един от неговите приятели, поетът Робърт Саути, в писмо до брат си, написал, че „Дейви е изобретил ново удоволствие, за което езикът няма име.“

Игрите на смеха

Имайки предвид ефектите на азотния оксид върху човешкото тяло, Дейви го нарекъл „смехотворен газ“. Той е известен също като „опияняващ газ“ или „райски газ“. Дейви продължил да организира забавите със смехотворния газ за приятелите си и ги помолил да опишат своя опит. Въпреки че непосредствените ефекти на газа били очевидни, Дейви не осъзнавал страничните ефекти. Той се пристрастил към газа, но за щастие успял да се излекува от пристрастяването и продължил да провежда изследвания и в други области.

Докато Дейви преследвал други научни интереси, забавите с райски газ станали популярни не само в Англия, но и в САЩ. По време на една такава забава било открито и медицинското значение на азотния оксид. На 10 декември 1844 г. Хорац Уелс, зъболекар от Хартфорд, Кънектикът и съпругата му Елизабет участвали в забава с райски газ, организирана от Гарднър Куинси Колтън. Един от познатите на Уелс, Сам Кули, наранил крака си. Обаче, когато му дали ниска доза от смехотворния газ, Кули спрял да проявява признаци на болка. Така било открито и медицинското значение на райския газ.

SONY DSC

Значението на азотния оксид в областта на анестезията надживяло Уелс и този газ, който някога е бил използван само за развлечение, все още се използва за някои видове хирургични процедури дори и днес.

Превод от ангийски – Нина Жишева