В размножителния период младите вълци търсят собствена територия и вълчица, за да образуват собствена глутница. Те изминават дълги разтояния, до 100 км. на ден, без да навлизат в чужди територии. В областите, където естествената плячка е унищожена, вълците също живеят поединично, хранейки се с останки или с домашни животни – овце или кози.

Животът на вълците е изпълнен с ритуали, като този на “поздравяване на водача”, извършван при среща или в началото на лова. Всички членове на глутницата се събират около водача, с наведени глави и подвити опашки. Изведнъж, те започват да го побутват с муцуните си и да лижат бърните му, потвърждавайки по този начин превъзходството му.

Когато вълците се придвижват в група, те ходят в индийска нишка. Всеки вълк стъпва в следите на първия, като образуват по този начин само една следа, която може да се разпознае по дълбокия й и обезобразен вид. Те се отделят един от друг само на завоите, където се наблюдава множество от следи.

Разделянето на плячката следва точен протокол. Водачът се храни пръв, а останалите го чакам. Към края на храненето му, водещата вълчица се присъединява към него. Когато вече се е заситил, той отстъпва остатъка на събратята си, като по-силните отмъкват по-едрите парчета, а по-слабите често остават с празен стомах. В случаите с много едра плячка, я разделят на парчета, които пренасят другаде или пък заравят в скривалища.

The post Животът в глутницата appeared first on Зелен Свят.

Вълците принадлежат на семейството на кучетата. Тези от Юга са по-дребни от северните. Те имат бяла или светлосива дълга и пухкава за вълците на Арктика, жълточервеникава и къса за индийските вължи козина. Повечето имат сиво-червеникава козина. Муцуната им е издължена, а очите им са косо разположени. Изправените им заострени уши са много подвижни. Опашката им е дълга 30-59 см. Стройните им дълги крака завършват с големи лапи, снбдени като на всички кучета с нокти, които не се свиват навътре.

Някога много разпространен в Северното полукълбо, вълкът е изчезнал в голяма част от планетата, особено в западна Европа. Все още има много вълци в Централна Европа. Но в Северна Америка днес живеят около 70,000 вълци, спасени благодарение на учудващата им способност за адаптация.

The post Вълците днес appeared first on Зелен Свят.

Часът е 5.30 призори. Събужда ме леко гъделичкане в крайчеца на лявото ми око. Някак успявам да отлепя клепачи. Детето диша на равни интервали и блажено спи… Стаята е обляна в лунна светлина.

– Ставай, трябва да поговорим – прошепва ми тя тихичко.

– Не може ли да изчака до утре?

– Кое точно утре? Денем работиш, нощем искаш да спиш…

– Така прави половината човечество, Луна, защо точно аз… Остави ме… Говори си със Слънцето…

– Не издържам повече, а и той изобщо не ме чува, само той говори, моля те… Наситена съм с толкова много болка и тъга, трябва да поговоря с някого, не разбираш ли?

Ох, разбирам я… на жените им действа терапевтично да говорят. А тя вижда какво ли не, нощем, предполагам, че ѝ е доста тежко и съдейки по издутата ѝ сребърна същност, установявам, че е доста пълна. За миг ми хрумва да се пошегувам и да я попитам дали не е бременна, но напрегнатият ѝ поглед ме вразумява бързо.

– Добре, слушам те – Въздишам шумно и се настанявам удобно, така, че клепачите ми да не залепват.

– Ох, от къдe ли да започна?!? – кърши изящните си лъчи Луната. Знаеш всяка нощ, виждам много от човешката болка, знаеш ли, аз дори чувам как стене Земята, в стонове непознати за човешкият слух. Но тази нощ плача за друго… Винаги, когато загиват невинни ми идва в повече, но сега беше…

Извръща тревожното си пребледняло лице и за секунди стаята потъва в мрак. Инстинктивно протягам ръка за да докосна детето. Решавам, че трябва да я изкарам от това състояние, преди да е предала меланхолията си и на мен.

– Ще разказваш ли или ще продължаваш да драматизираш като примадона? – заяждам се съвсем умишлено.

Тя великодушно подминава саркастичната ми забележка и започва да разказва:

– Точно в полунощ, когато всичко беше притихнало, в недрата на Родопите, чух как една вълчица тревожно се носи между сухите клони. Тичаше толкова силно, че въздухът, който тя разцепваше направо стенеше от болка, а вятъра я следваше в недоумение. Огледах се и се загледах. Изящна беше, дълги мощни крака, издължена сива муцуна, но сивите ѝ очи някак не виждаха сякаш… Вятърът любопитстваше и току я закачаше през полуотворената муцуна, но тя не му обръщаше никакво внимание. Огледах се пред нея, за да видя дали преследва улов, но нощта продължаваше да бъде безкрайно тиха. Ако не броим изцъклените бухали, нямаше никой. Цялата гора спеше. Най-накрая вълчицата стигна до мястото, където трябваше да бъде бърлогата ѝ. Какво беше майчиното недоумение, когато видя какво са направили хората… Ни дървета, ни вълчета. Просто празна поляна с оголени страшно пънове. На мястото, където преди няколко дни беше оставила новородените вълчета, сега имаше само остатъци от дребни съчки и суха шума… И ни следа от бърлогата… Дълго рови с муцуна, оглежда наоколо и души въздуха. Дори вятъра беше замрял в очакване да разбере как ще реагира вълчицата. Погледна ме с поглед, за който не ми бяха нужни думи. Ви дълго и безутешно майчиното сърце. Изплака цялата болка, която извираше. Дълго ѝ говорих, но тя не чуваше и дума от сребърните ми послания…

Вероятно хората дори не бяха разбрали, а нейното сърце напразно търсеше отговор, който дори човеците не знаеха.

Кажи ми сега… Ако на теб не мога да разкажа на кого тогава? Толкова много болка съм виждала, но това…

Не казах нищо. Не можех. Разбрахме се без думи с луната. Тръгна си тихо, така както беше дошла сред сребърно сияние. Целунах кротко спящото дете в тъмнината и благодарих.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Сребърни разговори appeared first on Зелен Свят.

Недалеч от северозападния бряг на Африка се намира остров Ла Гомера, един от седемте острова, които съставляват архипелага на Канарските острови в Атлантическия океан. Тези високи, вулканични острови са първите, които получават дъждовете, пристигащи от запад, и по този начин са запазили останките от богата и буйна гора .

В непосредствена близост до Laurisilva на остров Мадейра (Португалия), Националният парк Garajonay е изключителен пример за тази уникална растителност, която остава почти постоянно покрита с облаци и мъгла.

Тези гори са живи останки от старите и топли умерени гори, които са заемали голяма част от Европа и Северна Африка по време на третичния период. Днес те са убежище за изключителен брой ендемични видове, които са застрашени.

Паркът покрива около 11% от острова и е важен източник на вода за Гомера, с мрежа от постоянно течащи потоци, най-добре запазените на Канарските острови. Гората е домакин на голямо разнообразие от растителни видове, които често са заобиколени от море от мъгла, което придава на гората магически аспект. Тези мъгли са жизненоважни за гората, произвеждайки необходимата влага, необходима за оцеляването на тази пищна зелена среда, разположена в иначе сух остров. Гората оцелява само благодарение на високата влажност и меките температури

Удивително е, че такава гора все още съществува на тази географска ширина  в  близост до бреговете на Сахара.

Националният парк Garajonay съдържа най-добре запазените примери за тази еволюция в региона, с регистрирана флора от 450 вида съдови растения. Някои видове гълъби се срещат почти изцяло в гората на лаврите, а около 40-60% от фауната на безгръбначните е ендемична (среща се само в тази географска ширина).

Националният парк Garajonay се състои от над 3900 хектара от най-добре запазените лаврови гори на Канарските острови, с голям брой големи, стари дървета, както и най-добре запазената мрежа от потоци, която е най-застрашеното местообитание във всички Макаронезийските острови. В момента паркът работи с около 20 застрашени вида. Целта е да се поддържа, подобрява и увеличава броя на програмите за опазване на застрашените растителни видове.

Съществува специален план за сътрудничество, колкото е възможно повече в опазването на природните зони около парка, особено там, където има добре запазени лаврови гори.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Garajonay – природа като декор на филм appeared first on Зелен Свят.

Интересен факт е, че вълците не се използват за охрана, защото по природа предпочитат да се скрият вместо да атакуват. Освен това в гората те имат функцията на „санитари”, защото често се хранят със стари и болни животни, дори мърша. Те имат приблизително 200 милиона рецептори свързани с техният нюх и може да усетят миризма на друго животно в разстояние на повече от 1,5 километра. Зъбите са много важни при вълците, тъй като се използват за улавяне и задържане на плячката. Честа причина за гладуването на вълците е повреда на зъбите при бой с по-едра плячка.

Телосложението на вълците е подходящо за дълго бягане. Те могат да развият скорост до 70 км./ч. Сменят козината си два пъти в годината, през пролетта и през есента.

В миналото вълците са разпространени почти в цяла Евразия и Северна Америка, но днес се срещат главно в Канада, Източна Европа, Азия и Близкия изток. Най-много вълци има в Русия.

Те са хищници и ловуват на глутници, организирани в стриктна обществена йерархия и водени от алфа мъжки и алфа женска. Глутниците включват от 6 – 7 вълка.

Обикновено само алфа двойката в глутницата се размножава. Чифтосването става веднъж годишно, между януари и април. Вълците обикновено са моногамни – алфа двойката се чифтосва само помежду си.

Бременността продължава от 60 до 63 дни и малките се раждат слепи и напълно зависими от майка си. Раждат се от 1 до 14 малки. Те остават в бърлогата, в която са родени, докато станат на 8 – 10 седмици. Майката обикновено е сама с малките през първите три седмици, но след това всички членове на глутницата помагат при отглеждането им. Малките консумират храна, повърната от възрастните, докато станат на 45 дни. След това се хранят с месо, донасяно от членовете на глутницата.

Женските достигат полова зрялост на 2 години, а мъжките – на 3 години. Повечето вълци напускат родната си глутница, когато са на 1 – 4 години.

Менюто на вълците включва едри бозайници, като елени, лосове, бизони. Те ловят също и бобри, зайци, гризачи и други дребни животни. Вълкът се нуждае от 1,5 – 5 кг. месо на ден, за да оцелее, но тъй като не винаги има възможност да се храни всеки ден, може да изяде до 10 кг. наведнъж.

При нормални условия, те са способни да чуят звук в гората на 9,5 км., а на открито, на разстояние от 16 км. Благодарение на особеностите на разстоянието между ноктите си, вълците могат да преплуват  повече от 10 км. Вълците са известни със своя отличителен вой. Има няколко възможни причини за виенето. Трябва да се отбележи, че вълците не вият, когато нападат плячката си. Всъщност е известно, че другите животни дори не реагират на звука. Може би те просто не правят връзка между него и хищника.

Най-очевидната причина за виенето на вълците е, че те контактуват помежду си. Трудно е да се измисли по добър начин за комуникация във вълчата глутница при големи разстояния или в гъсто залесен район. Воят се използва и за извикване на членове на глутницата на дадено място. Въпреки това воят се наблюдава и когато глутницата е заедно, така че той трябва да има и друго предназначение. Наблюдения на глутници показват, че виенето често става по залез лятно време, преди възрастните да тръгнат на лов. Това се повтаря при завръщането им по изгрев.

Обикновено вълците живеят 6 до 9 години в диво състояние, а зоологически градини достигат средно до 16 години. Смъртността сред малките е висока и малко от тях оцеляват до първата зима.

Ще ви призная, че аз си имам специална връзка с Луната. Или поне така го усещам. Понякога… (тайно) заставам срещу луната и вия. Ако знаете как му олеква на човек и вие ще пробвате…

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Вълчи неволи appeared first on Зелен Свят.

Много ги оприличават на странна смеска между мечка и котка, но реално тези животинки нямат нищо общо с нито един от тези два вида. Те предпочитат живота в клоните на гъстите гори. Така те избягат хищниците на земята и междувременно си хапват плодове, буболечки, малки мишки или листа. Те имат дълги опашки, които използват да се придържат към клоните. Най-познати са обаче са с тяхната странна миризма. Тя най-вече произлиза от урината им, която те използват, за да маркират територията си. Те правят това като напояват козината и опашката си и се търкат в дънери и клони.

Как така урината на диво животно мирише на това, което си хапваме в киното?

В нея има специфично вещество, което озадачаващо се създава когато пуканките се готвят. Но Бинтуронгите не карамелизират урината си. Биолозите не са напълно сигурни как създават това вещество. Смятат, че определена бактерия в червата им играе голяма роля в този процес. Учените установили, че миризмата на урината им се задържала за дълго при стайна температура. Това означава, че тяхното маркиране на територия ще има продължително действие. Мъжката урина на бинтуронгите съдържа много повече от миризливото вещество отколкото женската. Вероятно това им помага да разпознаят пола на околните бинтуронги.

Интересно е да разглеждаме странните ходове на еволюцията, но тази информация е от голямо значение. Популацията на бинтуронгите е намаляла със 30% в последните десетилетия. Ако миризмата им помага да намерят партньор в природата, фактът, че ние можем да я възпроизведем може би ще помогне за развъждането им. Това ще ни застрахова, че те ще държат горите със мирис на пуканки за в бъдеще.

Автор: Мартина С. Попова

The post Животно с мирис на пуканки appeared first on Зелен Свят.

Когато се разхождате в гората в края на зимата, когато тя дава път на пролетта, може да забележите странен феномен. Снегът не се разтапя равномерно. Около дърветата започват да се образуват почти идеални кръгове от оголена от снега земя.

Тези “кръгове на размразяването” могат да бъдат открити в широколистни гори, където снегът се натрупва. Крайщата на кръговете са изненадващо равномерни, стените им са почти вертикални. Сякаш някой е отрязал част от снега с формичка за бисквитки.

Тайната на оформянето на тези кръгове е топлината. Тъй като слънцето затопля гората, тъмните стволове на дървото поглъщат повече топлина, отколкото белия сняг, който отразява светлината. Тази топлина се излъчва навън от стволовете и топи снега около дървото. Понякога самата топография на мястото също може да създаде неравномерно топене, оформяйки кръгове без дървета в центъра.

Миналата година екип биолози излезли в гората в южната част на Квебек, Канада, когато кръговете на размразяването привлякло вниманието им. “Бяхме поразени от кръговете гола земя, простиращи се около дънерите на различните дървета”, пишат в доклад, публикуван в списание Ecology. Забелязахме също и, че в тези открити парчета земя започват да поникват дребни пролетни растения, като минзухари, трилиум и кукуряк.

Съществуват редица причини, включително наличието на вода и хранителни вещества, които растенията могат да трупат в близост до дървесните стволове. Но учените се питат дали в този случай ранното размразяване около дънера може да е фактор. Горските растения имат кратък период от време, за да надникнат над земята и да се наслаждават на слънчевата светлина, преди дърветата да развият листа и да засенчат растителността долу. За растенията, приспособени да растат преди листната маса да засенчи земята, тези открити парчета земя могат да осигурят начален старт по време на вегетационния им период и да бъдат причина да се ранните нискостеблени растения да се струпват около дървените стволове.

През този сезон, както споделя Марл Велленд, водещ автор на доклада за екологията, той и неговите колеги тествали тази хипотеза, като проследяват дали ранното снежно топене помага на растенията да се развиват и така ги насърчава да се струпват около дърветата. Миналото лято засадили в гората луковици от пролетното цвете Dutchman’s breeches и тази пролет ще наблюдават неговото развитие по време на снеготопенето. На контролните места ще наблюдават растенията, които ще поникнат в кръговете, в близост до дървесните стволове и на места, покрити със сняг, по-далеч от дънерите. На други места те ще манипулират условията – ще запълнят кръговете на размразяване в близост до дървесните стволове със сняг и ще изчистят снега от други места, намиращи се по-далече от дънерите.

The post Мистерията на снежната гора appeared first on Зелен Свят.

Амазонската екваториална гора, често наричана Амазонската джунгла, е огромен пояс от гори, разположени във водосборния басейн на река Амазонка в Южна Америка. Заема територия от около 5,5 милиона кв.км., което я прави най-широката екваториална гора на планетата. Намира се в границите на девет страни: Бразилия, Перу, Колумбия, Венецуела, Еквадор, Боливия, Гвиана, Суринам и Френска Гвиана. 60% от горите са в Бразилия и 13% в Перу. В Амазонските гори има 40 000 видове дървета, 2000 вида птици, 2200 вида риби и 128 843 безгръбначни животни. Твърди се, че лианите в горите са толкова гъсти, че образуват своеобразен балдахин.

Най-големият източник на кислород  на планетата са Амазонските гори. Може би единствения регион, в който природата е спечелила победа над човешките същества. Екзотични птици, паяците, висящи от дърветата, безбройните лиани, са само част от екстрите на посетителите. Местното население се препитава от риболов и земеделие. В допълнение към  изобилните плодове, зеленчуци и тропически растения, богатият асортимент от риба се изнася почти в целия свят. Освен  хората, които се занимават с търговия, има и племена които живеят единствено и само в своя затворен кръг. Те не позволяват изграждането на пътища и цивилизацията да превземе техния свят. Преживяват от лов, риболов и отглеждат зеленчуци. Някои племена, които живеят заедно в природата, се определят като братски деца на върховната душа Dog. Те вярват в могъществото на своите предци и в силата на природата. Религиозните им церемонии също са много цветни.

Те  изобразяват различни мотиви по лицата и телата си и танцуват с часове. Тези племена се състоят от няколко домакинства, и живеят на изключително трудно достъпни места, далеч от цивилизацията. Дали пък те не са намерили верният път за уединен начин на живот ведно с великата природа…?!? Не знам, не съм толкова смела.

Освен хората, в тези уникални гори, гъмжи от опасни животни. Зелената боа, тук достига рекордни размери. Макар и да не е отровна, тя има силата да погълне човек в даден момент.

Симпатичния вид на 13 сантиметровия орел Harpia, може да ви изненада, като грабне елен за рогата и да се извиси с него. Със сигурност, червените пирании са най-опасните животни на Амазонка. Те могат да унищожат всяко живо същество за няколко секунди.

Ако все още сте убедени, че искате да видите Амазонските гори, на добър час, аз все още стоя зад решението си за виртуална разходка.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Амазонските гори appeared first on Зелен Свят.