С какво е известна Япония? Сигурност, любезност, консерватизъм … И също – суши, сумо и зелен чай. Не забравяме ли нещо?

Има много митове и легенди за Япония, но най-удивителното е, че най-странните често се оказват истина!

Например:

1. Влаковете никога не закъсняват.

Влаковете, метрото и автобусите в Япония се движат по ясен график, в който времето е посочено до секундата. Те никога не закъсняват. Ако възникне някакво извънредно събитие (например прекъсване на ток или закъснение поради авария), железопътната линия изпраща на всички пътници писмо за извинение, което може да бъде представено на работното място.

2. Японците обичат опашките.

Японците не могат да не се подредят: на автобусната спирка, до някои забележителности или в популярен ресторант. Колкото по-дълга е опашката пред магазина или кафенето, толкова повече хора се нареждат на нея: това е един вид знак за качество. Много заведения извършват промоции (като например продажба на ограничено количество стоки), за да създадат опашка.

3. Отделно събиране на боклука – цяла наука.

Разделното събиране на боклук в Япония е толкова сложна система, че във всеки град се дават специални инструкции. Всички отпадъци се разделят на горими и негорими; различните видове контейнери се изхвърлят отделно; книги, списания и картон се извозват в определени дни; и т.н., и т.н.

4. Хората спят във влаковете.

Японците работят много и постоянно им липсва сън. Следователно спането във влака по пътя за работа или вкъщи е често срещано нещо. Дори в метрото седалките са оборудвани с възглавници, а през зимата се отопляват.

5. Японците наистина ядат суши!

Суши е наистина често срещана храна в Япония, но не в никакъв случай ресторант. Това е улична храна – като  хот-дога. Затова всякакви сложни многоцветни суши с куп съставки са чиста нашенска фантастика; традиционното японско суши е много просто и със сигурност не включва авокадо!

6. Хората често носят маски на обществени места.

Всеки японец има хирургическа маска – те се продават на всяка стъпка. Те се носят навсякъде: през зимата – за да не се заразят, през лятото и пролетта – за да се предпазят от прах и прашец. Напоследък това стана просто модерно сред младите хора.

7. В Япония има автомати за продажба.

От центъра на Токио до най-отдалеченото рибарско селище, сред полета и гори – в Япония няма място, където няма автомат за напитки. Общо в страната има над 5 милиона автомати, които денонощно продават напитки, храна, канцеларски материали, козметика, цигари, алкохол, книги и дори бельо. Те приемат плащане чрез смартфон и кредитна карта, но за да закупите алкохол и цигари, ще трябва да приложите карта, потвърждаваща възрастта.

8. Загубените неща винаги се връщат.

Може би сте чували истории в Япония, че някой губи портфейл, телефон, бижута и други ценности и те бързо му се връщат. Портфейлите винаги се връщат с пари, а парите, намерени на улицата, обикновено се предават на полицията. А неща като ключове, дрехи или чадъри обикновено не е прието да се пипа, та, ако сте ги забравили, просто се върнете и си ги вземете!

9. Японците са склонни към работохолизъм.

Културата на трудолюбие в Япония е толкова развита, че дори има японска дума за смърт от преработка: karoshi. Работният стрес в тази страна надхвърля всички възможни граници: хората идват да работят предварително и работят извънредно. През почивните дни и празниците се счита за правилно да се работи от вкъщи.

10. Японските ученици сами почистват и сервират обяда в трапезарията.

В японските училища децата се учат не само на математика и физика, но и на почистване, миене, готвене и т.н. Графикът на дежурството е проектиран така, че никой да не остава бездействащ.

11. Много банкомати работят само през деня.

За разлика от други страни, много японски банкомати се изключват едновременно със закриването на банката. А през празниците банките изобщо не работят, така че тогава няма достъп до банкова сметка! А банкоматите може да не приемат друга банкова карта … Като цяло в Япония е по-добре винаги да имате пари в брой.

12. На улиците няма кошове за боклук.

Както вече споменахме, в Япония събирането на боклука е отделно, но намирането на коша не е толкова просто. Освен специалните контейнери за пластмасови бутилки, кошове има само в супермаркетите и жп гарите. Обичайно е да носите боклук със себе си и да ги сортирате у дома.

Превод – Нина Жишева

The post За Япония, като за Япония appeared first on Зелен Свят.

Традиционни роли на Турви

В ранната история на Корея жените управлявали като кралици по свое усмотрение. Кралица Сеондок (606 – 647 г.), например, царувала като кралица на Сила, едно от Трите царства на Корея, от 632 до 647 г. сл. Хр. и очевидно притежавала достатъчно власт, за  да насърчава възраждането на мисълта, литературата и изкуствата в нейното царство.

Животът на жените обаче се променил по време на династията Хосен (1392 – 1910), когато страната се адаптира към неоконфуцианството. Въпреки че в този момент културният прожектор бил изместен върху мъжете, станало ясно, че жените все още имат важна роля в обществото. Много видни позиции традиционно държани от жени от началото на Корея, са оцелели и поради постановление, направено от крал Таехо през 1392 г. Тези позиции са вградени като система, на централни и местни правителствени служби. Освен термина ginyeo (пееща жена) или kisaeng, което произхожда от епохата на трите царства (57 пр.н.е. – 668 г.), имало и друг клас дами, наречени гунейо (палатни жени), съкращение от gungjung yeogwan (дама на кралския двор), което включва съдебни дами и матрони. За първи път те са записани в историята на Гурийо, основната оцеляла история на корейската династия Гурийо (918 – 1392 г.).

Кралици, кралски съпруги и наложници

За да се разберат ролята и задълженията на гунейо, е полезно да се разберат дамите, на които са служили, и изискванията, които са имали към тях. Човек може да се изкуши да си представи кралица, която прекарва по-голямата част от времето си наглеждана и обслужвана от стотици слуги. Ролята на кралицата обаче не е била предопределена за средна жена. Всички дела, касаещи жените в двореца, попадали под нейната отговорност. Тя притежавала върховната власт на наумюнбу.

Превод – Нина Жишева

The post Гунейо, ранг и управление на жените, обслужвали корейските кралски особи appeared first on Зелен Свят.

Тригодишният наследник на трона на Бутан принц Джалси Джигме Намгел – известен още като Принцът Дракон – е по-сладък от всякога в нова снимка, издадена от кралското семейство на Бутан.

Снимката, направена в град Пунакха, показва малкото величество, кацнало на парапет, облечено с роба и чорапи. Зад него има буйна растителност, включваща няколко пъстри цветя и слънцето прониква през облаците.

Образът е издаден като част от юнския календар на страната, който съвпада с рождения ден на принца на 4 юни. Юни също отбелязва годишнината от Деня на коронясването, 2 юни.

„Ние знаем, че виждането на Неговото Кралско Височество толкова бързо ви носи специално щастие, така че се надяваме, че нашият календар през юни ще озарява вашия месец”, казва Yellow Bhutan в Инстаграм.

Кралят и кралицата на Бутан са получили прякора “Уил и Кейт от Хималаите” и са родили първото си дете няколко месеца преди принц Уилям и Кейт Мидълтън да ги посетят в Бутан през 2016 година.

Тъй като Уилям и Кейт са близо до възрастта на бутанските кралски особи – които са учили в Англия преди да заемат трона – срещата им дава възможност да се създадат нови връзки между народите.

Името на Принца Дракон бе разкрито няколко месеца след раждането му. Както е обичаят в Бутан, името му не бе разкрито преди специална будистка церемония за именуване.

“Когато дойде времето за Гялзи Джигме Намгел Вангчук да служи на страната си, той винаги трябва да поставя тревогите на своята страна преди всичко и да служи на хората си с голяма любов и отдаденост,” каза крал Джигме на публична церемония. “Негова свята отговорност е да изгради хармонично и справедливо общество и по този начин да изпълни всички стремежи на нароа си. Той трябва да живее живота си като добро човешко същество и да служи на страната си по начин, който ще бъде примерен и достоен за подражание.”

Превод – Нина Жишева

The post Принцът Дракон има трапчинки на бузките пухкави ръчички appeared first on Зелен Свят.

Един от най-популярните чайни любимци в Китай е пишкащото момче, куха фигурка във формата на дете с голяма глава и малък пенис. Но пикльото не е просто керамична фигурка, той всъщност е полезен термометър. При приготвянето на чай, пиещият първо потапя момченцето и частично го запълва с вода на стайна температура (вкарана през дупката в члена му), след което го поставя внимателно, обикновено на тава за чай. След като водата заври, я изсипват върху главата на фигурката и когато момчето с пеене започне да пуска дълга бистра струя, това е сигурен знак, че водата е достатъчно гореща за чай.

Макар че произходът на пишкащото момче може да не е ясен, физиката зад неговата струя е научно доказана. Изследване от 2016 г. подробно проучва термодинамиката на няколко фигурки. Експериментът разкрива, че когато горещата вода се излее върху главата на момчето, въздухът в него се разширява, което създава налягане и след няколко секунди предизвиква потокът да излезе. Колкото по-гореща е водата, толкова по-голямо е разширяването и по-далечна е струйката на момчето. Допълнителни фактори, влияещи на разстоянието и свистенето, включват размера на главата (черепът на пикльо е непропорционално голям), размера на пениса и диаметъра на отвора.

Момченцето може не само да пишка надалеч, но изследователите предполагат, че ако кухите керамични фигурки, датиращи от династията Тан (618–906 г.) са използвани също като чайни любимци, това ще ги установи като първите. термометри, предхождащи изобретението на термоскопа от 17-ти век от Галилео Галилей. Въпреки че произходът на любимото момченце остава постулат, поне един факт е доказан със сигурност от проучването от 2016 г .: „Момчетата, които пишкат най-далеч, имат голяма куха глава, тънка кожа и средна мъжественост.“

Превод – Нина Жишева

The post Любимият уриниращ “чаен любимец” на Китай всъщност е термометър appeared first on Зелен Свят.

Произходът на булчинския воал

Обикновено се смята, че булото е било използвано още през римския период. През това време се е смятало, че булката е особено уязвима от влиянието на злите духове в деня на сватбата. Затова трябвало да бъдат взети мерки, за да я предпазят от тези зли същества. Една от тях, например, е била косата на булката да се оформи с връх на копие. Докато тази традиция не е оцеляла до днес, воалът е оцелял.

Воалът на римската булка е известен като фламеум, което, според самата дума, прави асоциация с пламък. Цветът на булото трябвало да символизира намерението на двойката да остане обвързана до края на живота си. Освен това се смятало, че фламеумът трябва да покрива булката от главата до петите, която трябвало да я направи да изглежда така, сякаш е била в пламъци и в това била предпазната му сила. Като алтернатива се предполага, че булчинският воал се правел така, че да съответства на височината на булката, така че да може да бъде използван отново като погребален саван.

Какво символизира булото?

Символичната стойност на булчинския воал се забелязва и в други брачни традиции. В еврейската традиция, например, младоженецът поставя воала на главата на своята бъдеща съпруга и това е предназначено да символизира обещанието, което той прави -да се ожени за нейната вътрешна красота. В християнството воалът символизира скромността и чистотата на булката, както и нейното уважение към Бога. В традиционната китайска сватбена церемония, воалът, който е червен на цвят, се носи като благоприятен символ в допълнение.

В миналото булчинският воал е имал редица практически цели, макар че днес  повечето от тях са изгубили своята символична функция. Например, по времето, когато уредените бракове са били норма, булчинският воал е бил предназначен да прикрие лицето на булката от младоженеца. Бракът се е смятал за сделка между две семейства и булото било предназначено да попречи на младоженеца да промени мнението си за брака, в случай че не харесва това, което е видял. След като воалът е бил вдигнат, „сделката“ се счита за завършена и мъжът вече няма да може да „върне“ жена си. Очевидно мнението на жената за новия й съпруг нямало значение в онези дни.

Дължината на воала

Популярността на булчинския воал отслабва за известно време в миналото, но през викторианския период се наблюдава възраждане. Излишно е да казваме, че тази популярност е възродена благодарение на сватбата на кралица Виктория. По време на викторианския период булчинският воал се превръща в символ на статута, а дължината, качеството и теглото на воала се определяли въз основа на социалното положение на неговия ползвател. Например, най-дългите воали са били носени от кралски булки.

Популярността на булчинския воал оттогава продължава и в модерните времена. Независимо от това, неговата оригинална функция от римско време до голяма степен е забравена, заедно с другите традиционни символики и практически функции. Може да се каже, че този традиционен булчински аксесоар е бил повлиян от икономически и технологични фактори през миналия век. Например преди Втората световна война дължината на булчинските воали, особено тези, използвани от висшата класа, трябвало да бъде намалена, тъй като материалът за облекло бил ограничен. Освен това, традиционно използваните материали за изработването на воала – дантелата и коприната, след войната били заменени от изкуствени и синтетични тъкани.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Произходът на булчинския воал и неговите защитни сили appeared first on Зелен Свят.

Произход на маорската култура

Вероятно маорите произхождат от Източна Полинезия близо до островите Сосайъти и южните острови Кук. В маорските легенди родината им е място, наречено Хавайки, което изглежда най-малкото полумитично. В митологията на маорите това е дом на боговете, както и мястото, където хората отиват след смъртта.

Маорите за първи път пристигат в Нова Зеландия около 1300 г. сл. Хр. или малко по-рано. Откакто Нова Зеландия или, както я наричат ​​маорите – Aotearoa, представлява югозападния край на света, познат на полинезийците от 13-ти и 14-ти век, маорите смятат себе си за хора, живеещи на края на света.

Историята на ранните маори

Когато маорите пристигнали, Нова Зеландия е била покрита с гори, населени с първобитни зверове. Било по-хладно от полинезийската им родина и някои от културите им, като хляб, кокос и банани, не можело да бъдат отглеждани там. Първите заселници се установили по брега и се изхранвали от лов на птицата моа и тюлени. По-късно навлезли и в горите.

До 18-ти век маорите установяват стабилни селскостопански общности в цяла Нова Зеландия и се разделят на племена, наречени “иви”. Социалната им йерархия се оглавява вождове, стоящи над обикновените граждани и робите. Тохунга, свещениците им, също понякога формирали своя отделна класа. През това време са били създадени много важни понятия, които и до днес определят до известна степен маорското общество и религия.

Историята на маорите след пристигането на европейците

Маорите започват сериозна търговия с европейците през 19-ти век. Някои от най-важните стоки, които маорите купували, били свинете и картофите. Те бързо скоро станали част от храната им, заедно с традиционните храни като кумара, пикопико и каренго. През 1840 г., след договора от Вайтанги, Нова Зеландия става британска колония. Маорите отначало се съпротивляват, но постепенно са сломени и загубват голяма част от земята си, заета от европейските заселници.

В началото на 20-ти век маорите започват да съживяват своята култура и да се интегрират в Пакеха – бялото европейско общество, без да губят своето наследство. В момента в света има над 500 000 маори. Повечето от тях живеят в градските райони. По-ранните движения от 20-ти век за съживяване и запазване на маорската култура до голяма степен дават резултат. Маорското изкуство, езикът и устната традиция днес процъфтяват заедно с житейските пътища на Пакеха.

Религията на маорите

Традиционната религия на маорите е била политеистична. Маорите вярвали, че светът е създаден от боговете, атуа. Техният пантеон включвал, наред с други божества, небесен баща, земна майка, бог на горите и бог на война. Тане, богът на горите, играе важна роля в създаването на хората. Той прави първата жена. Тохунга са посредниците, чрез които атуа и духовете общуват с човешкия свят. Тохунга са отговорни и за правилното провеждане на свещените ритуали за добруването и прехраната.

През колониалния период много маори приемат християнството. В средата на 19-ти век много християни-маори използват своята вяра като оправдание за съпротивата срещу британското правителство, тъй като британците отнемат земите им незаконно.

Култура, изкуство и татуировки

Традиционните арт форми в древното маорско общество са тъкане, скулптура, татуировки, танци и пеене.

Особено важна маорска артформа е та моко – татуировката. Та моко се състои от спираловидна конструкция, направена от канали или белези, нарязани в кожата. Този вид татуировка произлиза от траурните ритуали. С течение на времето тя се превръща в индикатор за състоянието. Мъжете имат татуировки по цялото си лице, докато жените – само по брадичката. Първоначално са използвали резци, изработени от птичи кости. По-късно са заменени от метални длета, които от своя страна, след Първата световна война, са заменени от игли.

Маорските танци

Двете други важни и тясно свързани арт форми в маорското общество са песента и танцът. Често срещан пример е хака. Хака е клас танци, включващи живи движения с тялото, придружени от пеене и енергични вокализации. Има няколко различни вида хака, които се различават по стил и форма, в зависимост от предназначението им.

Хака може да се извършва без оръжия, за церемониални цели или да мотивира групата да изпълни дадена задача. Може да се използва и като боен танц, като в този случай често се ползват оръжия. Традиционният боен танц на маорите се изпълнява от воините, които нарочно правят грозни физиономии и издават страшни звуци, докато танцуват, за да плашат и деморализират врага.

Бъдещето

Маорите са една от многото местни култури, които са успели да се запазят и развият значително добре след европейската колонизация. Дори и два века след пристигането на Пакеха, маорите са запазили много аспекти на своята култура и продължават да се увеличават и да влияят в новозеландското общество.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Маорите – чудната и ценна култура от края на света appeared first on Зелен Свят.

Датата на китайската Нова година, която се нарича и Пролетен фестивал, се променя всяка година, тъй като се основава на лунния календар. Докато западният григориански календар се основава на земната орбита около Слънцето, Китай и повечето азиатски страни използват лунния календар, който се основава на орбитата на Луната около Земята. Китайската Нова година винаги съвпада с второто новолуние след зимното слънцестоене.

Докато будизмът и даоизмът имат уникални обичаи по време на Новата година, китайската Нова година е много по-стара от двете религии. Подобно на много аграрни общества, китайската Нова година се корени в честването на пролетта – началото на подготовката за нов вегетационен период. Целта на календарите, от исторически план, е да се улесни земеделието. Важно е да се знае кога да се обработва почвата и да се сеят семената.  

Древният китайски календар обаче функционира и като религиозно, династично и социално ръководство. Оракулските кости, покрити с астрономически записи, показват, че празненствата са съществували поне през 14-ти век пр. Хр., когато династията на Шанг е била на власт, въпреки че някои смятат, че е започнало още от император Шун (2300 г. пр. Хр.).

Легендарният Ниан

Според приказки и легенди, началото на китайската Нова година започнала с борбата срещу митичния звяр, наречен Ниан, който имал тялото на бик и глава на лъв. Смятали го за свирепо животно, което живеело в планините и преследвало всичко живо. Към края на зимата, когато вече нямало какво да яде, Ниан се появявал в първия ден на Нова година в селата, за да яде добитък, култури и дори селяни, особено деца. За да се предпазят, селяните оставяли храна пред вратите си в началото на всяка година. Вярвали са, че след като Ниан изяде храната, която са приготвили, няма да напада повече хора.

Селяните живеели в ужас през зимата, но с течение на времето научили, че свирепият Ниан се страхувал от три неща: червения цвят, огъня и шума. И така, когато настъпвала Новата година, селяните закачали червени фенери и червени пролетни свитъци на прозорци и врати. Те използвали и фойерверки, за да плашат Ниан. Оттогава Ниан никога повече не се върнал при хората. Според легендата звярът е бил заловен от Хонгджун Лаозу, древен даоистки монах.

След като Ниан бил заловен, всички вдигнали голямо празненство и ритуалът, свързан с прогонването му, бил повторен през следващата година. Ритуалът се повтарял и предавал от поколение на поколение и обичаят да празнува Нова година с фойерверки, шум и червен цвят продължава и до днес.

Честване на древен обичай

И днес празнуването на Нова година може да се проследи до легендарната история на Ниан. Прозорците и вратите са украсени с червени цветни хартиени фигурки с популярни пожелания за късмет, щастие, богатство и дълголетие. Червеното е преобладаващият цвят. Това е емблема на радостта, а също така символизира добродетел, истина и искреност. На сцената на китайската опера, рисувано червено лице обикновено означава свещено или лоялно лице, а понякога и велик император. На Нова година хората даряват пари на приятели, семейство и колеги в червени хартиени пликове.

Традиционната практика е да се палят фойерверки, да се изгарят бамбукови пръчки и да се вдигне възможно най-голям шум, за да се прогонят злите духове, потомци на  Ниан.

Други обичаи и традиции включват почитането на старейшините, което включва посещение на най-старите и най-старшите членове на разширените семейства. Често вечерта, предшестваща китайската Нова година, е повод за китайските семейства да се съберат за годишната вечеря. Също така е традиционно за всяко семейство да почистват къщата изцяло, за да изтрият всякакво лошо влияние и да направят път за доброто и късмета. Някои семейства могат да поканят танцова трупа на лъвове като символичен ритуал, за да въведат китайската Нова година, както и за да изгонят злите духове от домовете си. В много градове има представления и танци, които съществуват от хиляди години, като царската церемония на небесното поклонение, която в миналото е изпълнявана от императорите, за да се молят за мира и просперитета на нацията.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Китайската Нова година – да поканим доброто в дома си appeared first on Зелен Свят.

Първите сведения за Ама (海女 на японски), буквално означаващ “морски жени”, датират още от 750 г. в най-старата японска антология на поезията, Маньйошу. Японският архипелаг е съкровищница, а легендата разказва, че жените от Ама някога са били морски цигани от азиатските морета. Традицията все още се поддържа в много крайбрежни части на Япония, но първоначалните практики на тези голи морски богини до голяма степен са загубени.

В продължение на почти две хилядолетия жените, живеещи покрай японския полуостров, са създали извънредно препитание на гмуркане дълбоко в Тихия океан за рапани, стриди, перли, водорасли и други морски дарове.

Използвайки специални техники, които им позволяват да се гмуркат на дълбочина от 30 метра, те биха задържали дъха си до две минути. След това ама се появяват отново, леко отварят устата си, докато издишват и ниско подсвирват, което наричат изобуе. Те работят до четири часа на ден на малки смени. Японците вярват, че жените са по-подходящи за тази уникална кариера, поради допълнителния слой мазнини, които имат върху телата си, изолирайки ги влиянието на водата по време на дългите им периоди на гмуркане.

Жените са ценени заради тяхната самостоятелна природа и способност да живеят самостоятелно, като по този начин стават по-подходящи за професията. Най-удивителното е възрастта! Някои ама продължават да се занимават с изкуството на гмуркането дори и на осемдесет и прекарват голяма част от живота си в морето.

След Втората световна война, когато туристическата индустрия в Япония започна да нараства, посетителите започват да поставят под въпрос голотата на ама. Независимо дали са били благоразумни и смятали, че гледката е обидна, или са просто любопитни, ама в крайна сметка били принудени да прикрият. Предполага се, че правилата за здраве и безопасност също са допринесли за въвеждането на по-съвременно оборудване в кариерата на ама. Въпреки това, все още има някои ама гмуркачки, които поддържат оригиналната униформа, като по този начин запазват простотата и красотата на ама. Традиционните водолази Ама са носели само фундоши (набедреник) и тенуги (бандана). Имат въже около кръста си, което ги свързва с лодката. Дърпат въжето, за да сигнализират на екипажа си, че са готови да се появят на повърхността.

Когато Микимото Кукичи, японски предприемач в областта на перлената индустрия в Япония, започва своите ферми за перли, той използва опита на гмуркачките ама, за да започне бизнеса си. Микимото е наел ама водолази, за да се грижат за култивираните перли на остров Микимото Перла, близо до град Тоба. Това на свой ред запазва живата традиция на ама гмуркането, въпреки настъпилите незначителни промени. Микимота ама носят бели костюми за гмуркане и използват дървена бъчва като шамандура. За разлика от традиционните ама, които са били свързани с лодка, Микимото ама са вързани за буя с въже и го използват за почивка между гмурканията. Ролята на Микимото ама е била да събират стридите от морското дъно, да изваждат перлите от тях и след това внимателно да ги връщат обратно, за да бъдат защитени от тайфуни, червени приливи и др.

Туристическата индустрия на Mikimoto Pearl е от жизненоважно значение за запазването на традицията на гмуркачките ама, дори и да не е представена така романтично като традиционните ама, но нещата може да се променят за малките крайбрежни села, чиито вековни риболовни традиции и наследство на ама скоро биха могли да останат завинаги в миналото.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Гмуркачките ама – чар, тайнственост и традиция appeared first on Зелен Свят.

Разположени на височина 2 200 м по стръмните склонове на индийските Хималаи и заобиколени от върховете на Ханхенджонга, третата по височина планина в света, хълмовете около Дарджилинг са, съвсем буквално, спиращи дъха. Диви слонове и тигри бродят по хълмовете на долината, будистки манастири са накацали по склоновете, но огромното покривало от изумрудено-зелените чаени плантации на Дарджилинг, е това, което е накарало културата им да се нарече „шампанското на чаойвете“ и за и донесе международната слава.

Всяко едно от 87-те чайни имения в Дарджилинг е известно с това, че произвежда деликатни, напитки с мускатов аромат. Но ако дръзнете да отидете на 33 километра южно от оживените викториански курорти, в една от най-старите чайни фабрики в света, ще откриете рядко разнообразие, което ще ви очарова с листата и пъпките си. Известен като Silver Tips Imperial, чаят се събира само от експерти от имението Макайбари в ясни нощи, при пълнолуние, когато планетите се подреждат, за да произведат оптималните условия за прибиране на реколтата. Този мистичен черен чай не е само космически, той е скъп! През 2014 г. чаят се продава за еквивалент на 1850 долара за килограм, което го прави най-скъпият чай, произвеждан някога в Индия.

Написано от звездите

Основано през 1859 г., Макайбари се смята за едно от най-старите чаени имения в Дарджилинг и първата биодинамична ферма в света. За разлика от повечето ферми, които разчитат на земята, почвата и растенията, за да определят реколтата си, Макайбари гледа към небето. То се придържа към ритъма на планетите и небесния календар, за да определи точното време за събиране на листата по време беритбата – от март до октомври.

При първата ясна нощ на пълнолуние, от средата на всеки месец от март до май (период, известен като първа беритба, когато океаните са в отлив и нивата на водата в растенията намаляват, фермерите на Макайбари вярват, че високите нива на кислорода и енергиите на въздуха са в най-добрата си комбинация, за да произведат нежен, по-гладък вкус на чаените листа. И така, след като слънцето започне да залязва, работниците от имението започват да се подготвят за уникално събитие, което е частично духовно, частично церемониално.

Ритуалът

Silver Tips Imperial може да бъде събиран само четири до пет пъти в един сезон. Преди всяка реколта стотици работници на Макайбари, украсени в роби на Западна Бенгалия, се събират на склоновете на имението точно след залез слънце. Мъжете бият ръчни барабани, жените танцуват и пеят ведическите молитви за добро състояние и защита под светлината на пълната луна. Зрителите осветяват с лоени факли, подхранвани от животински мазнини – не само за да видят берачите, но и за да прогонят дивите леопарди.

Събирането под лунната светлина

След 20:00 часа, когато луната е най-ярка, около 80 до 100 специално обучени берачи на чай се качват по хълмовете, за да откъснат по два листа и пъпка от всяко растение Camellia sinensis и да ги поставят в голяма плетена кошница, закачена около главите им. Ако слънчевата светлина докосне листата, се смята, че ще промени аромата и консистенцията на чая, така че работниците трябва да се състезават, за да вдигнат реколтата до полунощ, така че събраните растения да могат да бъдат обработени преди зазоряване.

За да бъдат получени 50 кг обработени сребърни Silver Tips Imperial, са необходими 200 кг листа и работниците рядко изваждат повече от всяка реколта. Купувачите обикновено плащат най-много за чай, събран по време на пълнолуние между средата на март и май, когато листата са по-ярки и имат по-цветен аромат.

Кралската бленда

Най-вероятно за стойността на Silver Tips Imperial допринася ограниченото количество на чая, но небесната тайна на магическата напитка от Макайбари е по-трудно да бъде определена. Според управителя на имението Санджай Дас, полу-ферментиралият черен чай слива ароматите на манго и цветето франгипани, за да създаде възбуждащ, подмладващ ефект, и веднага щом някой отпие светло-златната смес, той се чувства напълно съживен и силен.

Този гладък, подобен на еликсир ефект накарал купувачите в Обединеното кралство, САЩ и Япония да платят по 1850 долара за килограм чай по време на особено мощното планетно подравняване през 2014 г. През последните години напитката е успяла да омагьоса и кралица Елизабет. II, която получи пакет от него като подарък от индийския премиер Нарендра Моди. Чаят се е продавал и на Световното първенство по футбол през 2014 г. Тези дни повечето от сортовете с ограничена партида бързо се изкупуват от елитни международни купувачи и фирми във Великобритания, САЩ и Япония.

Индийска собственост

Докато някои други имения близо до Дарджилинг произвеждат ограничени количества Silver Tips Imperial чай, Макайбари е единственото, което го събира само по време на пълнолуние. Фермата е и една от малкото имения в страната, които никога не са принадлежали на британците, които са нахлули и са създали мрежа от колониални чайни плантации през 19 век.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Лунният чай на Индия – скъп и магичен appeared first on Зелен Свят.

За да бъде направен редкия деликатес, известен като зелено сирене Черни Вит, са необходими три елемента: мляко от местни овце, дървен контейнер и специалният влажен въздух на едноименното българско село в Стара планина. Всъщност климатичните условия на района са от на-голямо значение за производството на зеленото сирена – влажният и мек въздух по поречието на едноименната река и голямата амплитуда на температурата през деня и нощта в района.

Овчарите от Черни Вит произвеждат овче сирене от векове, но не винаги са държали да постигнат неговото сегашно покритие. След накисване в дървени бъчви, пълни със саламура (бъчвите задължително трябва да са изработени от дърво –  пластмасовите контейнери не дават същия резултат), сиренето естествено развива синьозелена плесен, след като се излага на въздух. Първоначално много хора смятали плесените за знак, че сиренето се е развалило и старателно изстъргвали плесените или направо изхвърляли всичкото сирене. С течение на времето обаче селяните развили вкус към сиренето, чийто аромат в началото е малко остър и наподобява този на орех, а след това, в процеса на отлежаването, се засилва и става най-остър след около една година. Самото сирене не винаги е зелено, както подсказва името; цветът, подобно на вкуса, се променя, докато узрее.

В края на 20-ти век, обаче, сиренето Черни Вит почти изчезна. Овчарите, които знаели как да направят уникалното сирене, вече не били между живите и никакви нови производители на сирене не поели тази практика. Но в края на 20-ти и началото на 21-ви век представители на италианската фондация Slow Food, заинтригувани от уникалното сирене, решили да помогнат за съживяването на застрашеният деликатес. Бившият кмет на Черни Вит – г-н Цветан Димитров, също има своята заслуга за това селото отново да започне да го произвежда. Днес в селото има няколко места, където можете да опитате сиренето. Въпреки това, поради действащите разпоредби на ЕС, които възпрепятстват директната продажба от малките стопанства, сиренето не се предлага като търговски артикул, а само като етнографски елемент на района.

Част от снимките са публикувани с любезното съгласие на госпожа Снежана Атанасова – https://photos.google.com/share/AF1QipNzs7ALQ6x0YxhgqFMj2wrcE5VbYPivBgUVEFvTX2t7Dqgo5mjKdn3uCqVPcPPEZw?key=UkVjNDJWVVcyZVBlYVJHR2ExYWZORThHR242NmhB

Автор – Нина Жишева

The post Зеленото сирене на Черни Вит appeared first on Зелен Свят.