Откъде идва думата “Абракадабра”?

Ако днес думата „Абракадабра“ се използва от сценичните магьосници за развлечение на масите, смята се, че тя произхожда от древния римски свят. Тогава тази дума не е била използвана за забавления. Смятало се е, че в нея се съдържа мощна магическа сила.

Според една теория, думата „абракадабра“ произлиза от еврейските думи „ab, ben, ruach hakodesh“, което се превежда като „Отец, Син и Святи Дух“. Така думата „абракадабра” всъщност е призоваване на Светата Троица.

Според друга теория, тази магическа дума произлиза от друга магическа дума, известна като „abraxas“. Тази дума е специална, тъй като нейните букви в гръцката нумерология добавят до 365, т.е. броят на дните в годината.

Друга теория за произхода на думата „абракадабра“ е арамейската фраза „Avra kadavra“. Феновете на поредицата „Хари Потър“ може би са запознати с тази фраза, тъй като в книгите се съдържа подобно заклинание „Avada kedavra“. В поредицата „Хари Потър“, „Авада кедавра“ функционира като убийствено проклятие, а за Дж. К. Роулинг, автор на книгите, се казва, че е заимствал тази магия от нейната оригинална арамейска версия. Първоначалният смисъл на тези магически думи, според Роулинг, е бил “да се остави нещото да бъде унищожено” и са били използвани за лечение на болести.

Във всеки случай, „Абракадабра“ е използвана през вековете като талисман. Римският учен от 2-ри век, Серен Семмоникус, например, описва в своя труд Liber Medicinal начина, по който тази магическа дума може да бъде използвана. Този талисман повелява думата да бъде написана на парче пергамент многократно, като при всяко преписване от думата се маха по един знак, докато накрая остане само един.

През Средновековието хората вярвали, че всяко събитие, което не може да бъде обяснено, вероятно е било причинено от магия, а голяма част от населението на Средновековна Европа се страхувало от омагьосване, затова използвали думата Абракадабра, за да предотвратят всяко потенциално зло действие, изпратено в тяхна посока. Както и в римско време, тя е била използвана и за „лечение“ на болести.

Използването на тази „Абракадабра“ пирамида се споменава от писателите в по-късните епохи, включително Ева Римтънтън Тейлър, авторка от 16-ти век, която пише в „Проблемното пътуване на капитан Едуард Фентън“: „Банъстър каза, че за една година е изцерил от малария 200 и повече човека, като използвал абракадабрите, които висяха от врата му.”

Абракадабра често се среща дори и в 18-ти век, както е написал Даниел Дефо в работата си “Вестник на чумата година”, че суеверието, за съжаление, се е прилагало по време на тази епидемия:

„Хора бяха мамени; и това се състоеше в носенето на талисмани, филтри, екзорцизъм, амулети и аз не знам още какви препарати, за да укрепим тялото с тях срещу чумата; сякаш чумата беше нещо като притежание на зъл дух, който трябваше и можеше да се държи на разстояние с помощта на кръстове, знаци на зодиака, хартийки, вързани с много възли; някои с написани върху тях думи или фигури, най-вече специалната дума Абракадабра, оформена в Триъгълник, или Пирамида …

Бедните хора откриха недостатъчността на тези неща и много от тях след това бяха отнесени в Мъртвите колички“.

В крайна сметка, хората спират да вярват в ефикасността на „Абракадабра“ за лечение или защита и думата се настанява на сцената на магьосниците, които изпълняват магически трикове.

Превод – Нина Жишева

The post Вълшебната дума Абракадабра appeared first on Зелен Свят.

Гръцкият Цербер от ада

Името Цербер идва от гръцкото “Kerberos”, което означава “забелязан”. За гърците Церберът е чудовищно триглаво куче или “адското куче” със змийска опашка, грива от змии и лъвски нокти. Смята се, че трите му глави представляват миналото, настоящето и бъдещето, докато други източници предполагат, че те са символични за раждането, младостта и старостта.

Най-мощната способност на Цербера бил неговият поглед, който бил толкова ужасен, че всеки, който го погледнел, веднага се превръщал на камък. Казано е, че Церберът имал зъби, остри като бръснач и отровна захапка. От отровата, която капе по земята, се е появило растение, което е известно като самакитка.

Родителите на това чудовище или още по-страшни

Бащата на Цербер е Тифон, най-могъщото и най-смъртоносно чудовище в гръцката митология (както и бог). Огромният огнено дишащ дракон имал светещи червени очи, сто глави и сто крила, олимпийските богове се страхували от него. Навсякъде, където отивал Тифон, разпространявал страх и бедствия – неговата мисия била да унищожи света и да постави пречки пред Зевс по пътя му към Небесното царство.

Майката на Цербер, е Ехидна, полу-жена, полу-змия, създание, известно като “майката на всички чудовища”. Тя имала черни очи, глава и торс на красива жена и долна част на змия. Древните гърци вярвали, че тя живеела в пещера и примамвала мъжете с тялото си, преди да ги изяде сурови.

Превод – Нина Жишева

The post Цербер – Легендарното куче от Преизподнята appeared first on Зелен Свят.

В много места на езическото богослужение близо до водите са били издигнати параклиси и храмове, а понякога самите водни тела стават герои на митове и легенди… Нека да започнем нашето мистично виртуално пътешествие.

Първо се обръщаме към японската митология. Всеки знае историята на Потопа, както е описано в Библията. Въпреки това, препратките към него се срещат в митовете и легендите на различни народи. 
В Япония има езеро Tazawa (или Tazavako) дълбоко 423 м. Забележително е, че през зимата езерото не замръзва, въпреки студеното време, характерно за зимата тук,  има много легенди, свързани с него.

Една от тях разказва, че младият и красив рибар Хатиротаро някога е живял в тези части. Един ден той хваща странна риба в реката. Младият човек е гладен и я изяжда. Започва да го гложди ужасна жажда. В желанието си да я утоли, той пие вода от езерото в продължение на 32 дни без прекъсване. На 33-ия ден Хатиротаро се превръща в дракон. Рибарят вече не може да се върне в родния си дом в тази форма и се заселва в езерото. 

Като цяло японците имат много митове и легенди за водата. 

Нека да видим каква легенда има в Южна Америка или по-точно, древно Мексико. В легендите им за потопа се казва: “Небето се приближи до Земята и за миг целият живот приключи.” В техните вярвания е заложено, че планините и скалите, които виждаме сега, са покривали цялата земя, а водата ври и кипи, така че планините стават червени.

Те вярват, че водата е унищожила ненужната, грозна раса на гиганти, и всички хора са се превърнали в риба, с изключение на една двойка, криеща се в дърветата.

В техните митове има бисексуални същества, известни при ацтеките като Омекетули-омесиатъл (майстори с двойна природа). Те са изобразени като божества, доминиращи появата на всички неща, над началото на света.

По това време Нептун (Посейдон) е най-известният и респектиращ герой от митовете на древните южни европейци. Достатъчно е Посейдон да удари с тризъбец земята, така че да се отвори. Посейдон (Нептун) се разпознава и почита като могъщ, и силен бог всички търговци, които му построяват олтари, се обръщат към него с молитви, така че да даде на техните кораби щастливо пътуване без бури и да покровителства успеха на търговията им.

В египетската графика, тройният йероглиф на водата символизира огромни води, т.е. първият океан и първият материал. Ведите казват, че в началото на времето всичко е било като море, лишено от светлина. Водата се сравнява с живителните течности.

В съответствие с тази гледна точка, в древен Египет към мумифицираното тяло е добавяна вода, за да се заменят изгубените „жизнени сокове“. На Нил е даден и божествен образ – без тази река, животът там би бил невъзможен.

В Русия има легенда за водата свързана с владетелят на водите. Според легендите, това е зъл дух, олицетворяващ водния елемент. Живее във водоеми на реки, в басейни и в блата, обича да се заселва под водна мелница, близо до самото колело, затова в древността всички мелничари се смятали за магьосници.

Той примамва човека във водата и го удавя, може да унищожи язовирите, да даде на рибарите богат улов или да разпръсне всички риби и да разкъса мрежите. Затова мелничарите и рибарите в миналото са се опитвали да го успокоят: хвърляли хляб във водата или жертвали някакво черно животно (петел, котка, куче). Рибарите пускали първата уловена риба обратно във водата.

Славяните  пък вярвали  във Водяница – съпругата на водопада, която е  удавена жена.  Водяница предпочитала горски и мелничарски басейни, но най-вече обичала реката под мелниците.

В библейската символика значението на водата е разнопосочно. Тя е символ на Светия Дух, чрез когото Бог помага на хората. Чрез кръщението, извършвано с вода, се очистват душите на хората от греховете им. В същото време дълбоките води са метафора за съкровеното, а в съвременен смисъл – за подсъзнателното.

Приключенски, страшни или крайно любопитни, митовете и легендите свързани с водата са безкрайни.

В съвремието обаче е хубаво да осъзнаваме значението на водата за човешкият организъм и планетата, да я пазим и почитаме. Защото водата е сила и живот!

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Митове и легенди за водата! appeared first on Зелен Свят.

Произходът на Шторка

Историята на Шторка (оригинално име Štorka) започва в югозападния район на Хърватия, известен също като хърватско Загорье. В най-простата си форма Шторка може да бъде обяснена като зло създание, без определена форма. Макар и зло, целта му е благородна, ако я погледнете от гледна точка на възрастен. Неговата първоначална цел била да плаши палавите деца. Например, ако детето е игриво и би се осмелило да влезе в гората, Щорка ще се крие в тъмнината и ще попречи на детето да се загуби. От друга страна, Шторка също често живее в къщата и най-вече на местата, където детето може да се нарани; например на тавана или в кладенеца.

И така, какви ще са последствията, ако игнорирате предупреждението? Казва се, че ако Шторка те е видял, ще те проследи в тъмнината, ще наръфа плътта ти до костта и най-накрая ще отнесе душата ти право в ада, където ще те измъчва цяла вечност. В крайна сметка, въображението на детето добавяло останалото и създавало най-лошия си кошмар под формата на Шторка.

Щорка не е просто детска приказка

В някои приказки митът за Щорка също е бил използван за дисциплиниране на възрастни. В старите времена, когато днешната технология дори не е била част от най-дивото въображение и селските райони в региона би трябвало да достигнат до различни методи за поддържане на хигиената и здравето, Щорка бил използван, за да постигне това. Например,  ако бебешки дрехи бъдат оставени навън през нощта, Щорка ще прокълне детето; ако ходиш бос по студения под, Шторка ще надуши стъпките, ще ги последва и най-накрая ще те парализира; ако някой не си мие ежедневно лицето и ръцете сутрин, Щорка ще помирише нечистотата и ще прошепне най-лошите кошмари на ухото през следващата нощ.

Когато го погледнем днес, Шторка е нещо, което вероятно е спасило много животи, като е предизвиквал страх и е изострял първичните инстинкти.

Щорка днес

Също като много фолклорни приказки от селските райони по света, Шторка започва да изчезва, след като загубил своята цел. Първоначалната идея да се предпазят хората от увреждане чрез изговореното слово е заменена с по-безопасна околна среда и технологичен прогрес. С появата на някои модерни форми на развлечение, във втория план попадат истории, които ще бъдат предавани от поколение на поколение чрез социални събирания. Днес това митологично бижу е станало почти напълно непознато за по-новите поколения.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Шторка, демонът от Хърватска appeared first on Зелен Свят.

Около тези подземни портали има много слухове. Трябва само да си спомним мистериозните истории, които се въртят около тунелите и галериите на Куева де лос Тайос в Еквадор или истории за входове към подземни светове, които се предполага, че се намират в Андите, Хималаите, пустинята Гоби, Турция и дори по-долу Сфинкса на Гиза.

Теорията за кухата Земя и експедицията към Арктика

Теорията за купата Земя твърди, че Земята е куха планета с древни входове към подземния свят, разпръснати в нея, включително близо до двете полярни шапки. Тази теория се съобщава от древни времена и учени като Едмънд Халей са я защитавали през цялата история.

От 1818-1826 г. американецът Джон Саймс страстно подкрепя теорията. Според него в нашата планета има подземен свят, осветен от малко слънце, който включва планини, гори и езера. Симс стартира национална кампания, целяща да събере необходимите средства за изпращане на експедиция в Арктика, за да потърси вход в подземния свят. Той дори изпратил предложение до Конгреса на Съединените щати с намерението да получи правителствена помощ, за да намери входа във вътрешния свят.

За негово съжаление той умира преди правителството да отпусне средства за целите му и експедицията заминава през 1838 г., въпреки че, всъщност, целите й не са толкова алтруистични. В действителност тя е част от уловката, тъй като световните сили се опитват да научат значението на двете полярни шапки. Независимо, с командването на Чарлз Уилкс, експедицията е продължила четири години. Той служи за откриване на огромния географски обхват на Арктика, но не са открити следи от влизане в земята.

Въпреки това, идеята за Саймъс остава вкоренена в умовете на шепа писатели (които обичат да търсят постигане на невъзможни мечти). Така Едгар Алън По, Жул Верн и Х.Ф. Лъвкрафт заедно с много други, дават своя принос към завладяващата теория за Кухата Земя.

Интересът към теорията на Кухата Земята не свършва до тук. Всъщност, през двадесети век, с познанията за географията и геологията на земята, се появяват и хора, които продължаваха да се опитват да достигнат до този тайнствен свят под земната кора. Например, някои от нацистките лидери, любителите на древните митове и окултизма в Германия, проявяват значителен интерес към такива теории.

С началото на двадесети век други учени, като Уилям Рийд и Маршал Гарднър, също вярват, че могат да докажат съществуването на вътрешен свят. Една от най-любопитните факти, използвани от арктически изследователи, е, че температурата на въздуха и водата се затопля, когато се приближават към Северния полюс. Въз основа на тези и други наблюдения, те също така твърдят, че мамутите не са изчезнали, а все още обитават вътрешността на Земята.

Както вече споменахме, има нацистки лидери, които подкрепят теорията за кухата земя. Адолф Хитлер също вярвал в теорията за Кухата Земя, но за него тя осигурява мястото, където ще се срещнат „чистите” и „съвършените” арийци, които според него трябвало да доминират в света. Нещо повече, германското общество Туле – основният езотеричен кръг на времето, поддържа много тясна хипотеза, въпреки че тя била свързана с митовете за изгубените подземни царства на Агарта и Шамбала.

Митовете за Шамбала и Агарта

Митовете са стари като човечеството, такива са и митовете за съществата, които обитават дълбините на Земята. За разлика от небесните ангели, традицията обикновено изпраща под земята демони. Ясен пример е християнският ад.

За разлика от тях, будистите от Централна Азия вярват в прекрасната земя под краката ни, известна като Агарта. Предполага се, че Агарта е място, където съществата са по-красиви и по-мъдри от нас и които имат цар, който има силата да чете човешката душа.

В продължение на хиляди години тибетските учени, освен че преподават за един вътрешен свят, казват, че са в контакт с “Царя на Вътрешния свят” или върховен владетел за цялата планета, чийто представител за външния свят е Далай Лама. Те също говорят и пишат за тунели, които свързват Тибет с вътрешния свят (който те защитават), казвайки, че по Земята има още много други като тези, като тези, които се намират под големите пирамиди на Египет и Южна Америка. Твърдят, че входове в подземни градове че съществуват около обширния Амазонски басейн и свързват изгубения град Ел Дорадо с останалата част от древния свят.

Столицата на този вътрешен свят – и следователно на целия свят, е град, наречен Шамбала, където пребивава Кралят на света и неговият двор от високоразвити същества предават на някои представители на човечеството науката, изкуството, религията и философията.

Тибетският щаб на Шамбала на “духовното управление на човечеството” може да се намери в околностите на Балх, бивше афганистанско селище, известно като “майката на градовете”, според Александра Дейвид-Нийл, изтъкната учена, която изучава Тибет. Фолклорните традиции в Афганистан казват, че след мюсюлманското завоевание Балх е наречен Шамс-и-Бала (Висока свещ), което звучи като промяна на санскритската дума  шамбала на персийски език.

Превод от английски – Нина Жишева

The post Митът за Кухата Земя и нейната подземна цивилизация appeared first on Зелен Свят.

Името Пасифея може буквално да бъде преведено като „светлина за всички“. Това име е подходящо, като се има предвид, че тя е била дъщеря на Хелиос, бог и олицетворение на Слънцето в гръцката митология. Майка й е Персеида, една от океанидите, т.е. трите хиляди водни нимфи, дъщери на Титаните Океан и Тетис.

Пасифея е омъжена за Минос, син на Зевс и Европа, и доведен син на Астерион, крал на Крит. Когато починал баща му, Минос се възкачил на трона и Пасифея станал царица на острова. В един мит Минос се е молил на Посейдон да му помогне да се качи на трона на Крит. В знак на благоволението си Посейдон изпратил на краля снежнобял бик, който станал известен като Критски бик.

Минос  трябвало да пожертва бика в чест на бога. Царят обаче отказал да го направи и вместо това запазил звяра жив. Това разгневило Посейдон, който наказва царя, като кара Пасифея да се влюби в бика.

За да задоволи похотта си, тя потърсила помощта на Дедал, майстор в двора на Крит. Дедал създал от дърво куха крава и я увил с истинска телешка кожа. Царицата влязла в кравата и я изнесли на полето. Когато критският бик обладал дървената крава, той се сношил и с Пасифея. Резултатът от този съюз между бика и критската царица е скандалният Минотавър, чудовище, което било полумъж, полубик.

Историята на Минотавъра е позната на мнозина. В митологията Минотавъра е убит от атинския герой Тезей, който е бил подпомаган от Ариадна, една от дъщерите на Минос и Пасифея. Двойката имала и други деца, включително Девкалион, чийто син Идоменей водил критяните в Троянската война, и Андрогей, чиято смърт в Атина довела до това, че атиняните били задължени да жертват по 14 благородни граждани – седем младежи и седем девойки – като жертви за Минотавър.

Минос имал деца и от други жени, но неговата невярност била позната на жена му. Тъй като кралицата била магьосница, тя умело използвала магията. В опит да попречи на съпруга си да има отношения с други жени, тя измислила отвара, която, при сексуален контакт с някой друг освен с нея, да накара Минос да еякулира змии и скорпиони вместо сперма. Кралят обаче бил излекуван от Прокрида, дъщерята на Ерехтей, цар на Атина.

За съдбата на кралицата не се знае нищо повече, тъй като нейната история свършва след изброяването на децата й. Въпреки това, някои древни автори са записали, че съществува култ, посветен на Пасифея.

Автор – Нина Жишева

The post Пасифея – една невъзможна любов appeared first on Зелен Свят.

Според британската и американската традиции страдащите от болки в ставите просто пъхали в джобовете си малки картофчета.  Докато картофите били там, болката утихвала. През Викторианската епоха обаче се появило ново условия: картофите трябвало да бъдат откраднати.

Отчаяните болни приготвяли картофите си по безброй начини. В провинцията хората нелегално изкопавали картофи от полето. В градовете отвличали вниманието на продавачите, за да си отмъкнат един-два картофа. Често тези картофи се носели в специално изработени торби или джобове, а хората ги носели с години, докато грудките “изядат” ревматизма. “Очаква се, че със спаружването на картофите, болките ще намалеят”, отбелязва през 1896 един хроникьор в научното списание Notes and Queries.

В съвременната медицина вълшебните откраднати картофи почти не се използват, но някои от оригиналите все още съществуват. Според Дан Хикс, който специализира в съвременната археология в Университета в Оксфорд, музеят Pitt Rivers към университета има разнообразна колекция от спаружени, изсъхнали терапевтични картофи като експонати на остарелия терапевтичен метод. Много от картофите били добавени в края на 19-ти век, тъй като научният интерес към местния и световния фолклор нараснал. Един от тях бил дарен от господин Хенри Листър, който го носил повече от осем години, заедно с още три картофа. Практиката била пример, казва Хикс, за това как “хората се опитват да се излекуват от ежедневните заболявания”.

Съвременните наблюдатели са объркани за произхода на магията на картофите, но все пас има теории. Народният колекционер на приказки Андрю Ланг смята, че картофите могат да се окажат заместител на корените от мандрагората, много тачено лечебно средство, което също е от семейство грудкови. Други изтъкват, че в Англия картофът не е толкова стара култура, тъй като били пренесени в Европа от Америка сравнително наскоро. Подобни суеверия съществуват и в Съединените щати. Комодор Филипс, вярващ в магията на картофите, откраднал картоф от варел в Чарлстън, Южна Каролина и се противопоставил на лекар, който му казал, че не би могло да му причини облекчение. Едно медицинско списание от 1897 го цитира: “Не вярвам в него, но имам картоф и нямам ревматизъм”.

The post Мъчи те ревматизъм? Открадни си картоф! appeared first on Зелен Свят.

В Япония от 17 в.  до днес,  гейшите са жени, чиято работа е да пеят, танцуват и да правят компания на мъжете. Около 1920 г. гейшите наброявали 80 хиляди , докато до края на 1980г., броят им спаднал до 10 хиляди. Най-важната причина за това е, че жените, които работят в баровете в западен стил, били по-популярни. Институцията грижеща се за гейшите, се е появила в средата на периода Едо (1600-1868)г. Първите гейши, наречени хокани или тайкомоци, били само мъже. По-късно и жените се присъединяват към тях и това се превръща в професия за тях. Някъде около  1700 г., гейшите и жените, които работят в публичните домове, били поставени под един знаменател. Но, към края на периода Едо, те били социално активни, бивали канени на разни събирания и официални срещи. По време на вечерята, тя трябвало да забавлява гостите с непринудена беседа и да следят  дали чашите им са пълни.

Днес гейшите са едно от най-скъпите забавления в Япония. За разлика от другите жени, които работят в развлекателния свят, една гейша може да продължи професията си цял живот. За да си добра гейша не е достатъчно да си млада и красива. По-важното  в характеристиката им е гостоприемството, талантът  в областта на  музиката, умението да общува с клиента. Затова гейшата може да работи до напреднала възраст. Има гейши, които се омъжват за свои клиенти  и се отказват от професията. Преди Втората световна война, едно  момиче, което е било обучавано за гейша, се е признавала за такава с официална церемония. Тя давала девствеността си на виден човек в обществото в замяна на голяма сума пари, които тя харчела за своето образование и за дома си.

Правилата  в домовете на гейшите не са строги. Освен таксата, са разрешени и подаръците, с които тя спокойно преживява. Гейшите са разделени на регионални групи, като всяка група има офис. За да може да работи една гейша, трябва да се регистрира в някоя от тези групи, за да получи разрешение за работа.  Oбличането и гримирането на гейшите  отнема  близо 2 два часа. Белило се нанася не само на лицето. Врата и малко от раменете трябва да останат открити. В японските представи за красота, това е най-добрият начин да се подчертае женствеността. Очите се очертават с червено. Това е символ на кръвта. Обличането на кимоно също иска специални навици и физическа сила. Зимният комплект дрехи са от коприна, която обаче тежи от 6 до 10кг. и струва между 10 и 60 хиляди долара. Поясът е дълъг около 7м. и е като украшение и корсет едновременно. Перуката е задължителен атрибут и е задължително да е изработена от човешка коса.

През 2005 година, светът беше поразен от един поетичен и зрелищен филм, който разказва за гейшите. „Мемоарите на една гейша“ (на английски: Memoirs of a Geisha) е американски драматичен филм на режисьора Роб Маршал. Сценарият, написан от Робин Суикорд, е базиран на едноименния роман от 1997 г. на Артър Голдън.

Препоръчвам го. Филмът ще помогне да се придобие повече представа за гейшите по един визуален начин, както и да разбие предразсъдъците ни.

източник снимки: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Гейшата – порцеланово изкушение от Изток appeared first on Зелен Свят.

Пеперудите са деликатни, очарователни и колоритни. Известно е, че  живеят 1-2 месеца, а други оцеляват до 1 година. Мъжките и женските имат различна миризма. Мъжките миришат хубаво. Женските излъчват неприятна миризма, но тя ги предпазва, да не послужат за храна на птиците. Деликатните същества, излизат от яйцата като гъсеници, живеят там известно време в пашкул. И, когато дойде времето да се разкъса пашкула, излизат навън и си получават свободата. Въпреки, че пеперудата излиза от разкъсания пашкул и има крила, тя не може да лети веднага. Съдовата структура в крилата е пълна с кръв и тя трябва да бъде укрепена поне няколко часа. Повечето от тези пеперуди, чийто живот обхваща няколко сезона, мигрират към по-топлите райони. За разлика от птиците, миграцията на всички пеперуди е еднопосочна. Тези видове пеперуди имат сила да летят стотици километри. Пеперудите са признати като крехки същества от човечеството. Изненадваща е информацията, че всъщност те смучат кръв като комарите, но не на хората. Пъстрите криле на пеперудите, които ни харесват толкова много, не са за естетичен вид, а за камуфлаж. С други думи, цветовете и шарките на крилете на пеперудите им позволяват да бъдат прикрити в околната среда, в която живеят, като по този начин ги предпазват от враговете, и разбира се, от ловците. Интересно също е , че пеперудите  усещат вкуса с крачетата си, т.е. при хората функцията на езика, при тях се изпълнява от краката. Като летят от цвят на цвят, те осигуряват опрашването на цветята и транспортирането на семената.

Пеперудите пият сълзи, за да задоволят нуждите си от натрий и други минерали, които са необходими за метаболизма им и за производството на яйца.  По този начин те осигуряват опрашването. Езикът на пеперудите е дълъг. Това ги улеснява да се хранят с екстракти от течен цвят. Техните хоботи могат да бъдат три пъти по-големи от размерите си. Обонятелните органи  на пеперудите са две дълги антени на главите им. Те могат да се надушват помежду си повече от километър.

Слава Богу, че не съм пеперуда. То аз сега едва понасям миризмите на хората, какво ли щеше да е, да ги усещам от стотици метри. Не искам да знам.

източник снимка: Google

автор: Тезджан Ферад – Джани

The post Пеперудено ми е appeared first on Зелен Свят.